Поклатих глава.
— Полицай.
Докато стигнем колата, вече бях вир-вода, сгорещен и уморен до смърт. Също така бях страшно обезсърчен. Повдигаше ми се.
— Знаеш ли, твоята сделка за фавелите няма да промени нещата — казах. — Няколко нови пътища и разкрасени фасади не ще помогнат на тия деца.
— Знам — въздъхна Изабел. — Но това е само началото. Нали все трябва да почнем отнякъде. — Тя се обърна и погледна към хълма през затъмнените стъкла на колата. — Дълбоко в душата на тази страна лежи стаена болест. Това е някаква бруталност. Също като вирус е. Той се предава от поколение на поколение, от дете на пласьор на наркотици, от него на полицай и накрая от него на детето. Корделия се мъчи със симптомите. Аз бих искала да си мисля, че нещо подобно на проекта „Фавела Байро“ ще се залови с причините. Но след като видя дете като Евклид, просто вдигам ръце. Понякога се чудя защо просто и аз не си затворя очите за проблема като всички останали. Но ние сме длъжни да опитаме. На всяка цена трябва да опитаме.
— Евклид е малко странно име за момче, не мислиш ли?
— Бразилците проявяват голямо въображение при кръщаването на децата си — отвърна тя, — особено във фавелите. Корделия например се грижи за едно петгодишно изпосталяло детенце на име Марк Аврелий.
Усмихнах се, но само за кратко. Как можеше да съществува такова нещо в една все пак цивилизована страна като Бразилия? Как толкова много приказно богати хора можеха да съжителстват с такава мизерия? Човек не можеше да обвинява всички бразилци за това — и наистина, много от тях, като Корделия и Изабел, изпълняваха гражданския си и морален дълг. И въпреки това бях ядосан, ядосвах се и на себе си, защото приемах онова, който бях видял преди малко. Но какво можех да направя? Какво би могъл да направи който и да било на мое място? Жадувах за простите отговори от моето далеч по-наивно минало.
Излязохме от района на фавелата и навлязохме в едно зелено предградие от бели домове, криещи се зад високи стени и електронно управляеми врати.
— Възхищавам се на сестра ти — казах.
— И аз й се възхищавам. И я обичам. Но си мисля, че е глупава. Глупава е!
Погледнах я. Бузите й пламтяха.
— Знам, че върши добро, много добрини. Но ще свърши зле. Ще я убият. Господи, как се надявам да приключи с тая работа, след като се роди детето.
— Мислиш, че някое от момчетата ще я убие ли?
— Не, не се боя от тях. Тя е лесна мишена за отвличане. Това е много популярен спорт тук в Рио. А и нали чу за полицията и ескадроните на смъртта. Как мислиш, че се чувстват, след като жертвите започнат да им се изплъзват? Корделия е получавала заплахи. Опитаха се да изгорят приюта й.
— Но тя няма да се откаже — казах. Бях видял решимостта в очите й.
— Да — каза Изабел. — Тя казва, че нямало да посмеят да й направят нищо. Поради влиянието и богатството на баща ми и изключителната подкрепа, която има от медиите, за ескадроните на смъртта това не би било никак от полза. Би надигнало цялото общество срещу тях.
— Мислиш ли, че тя има право?
В ъгълчето на окото й заблестя сълза.
— Моля се да се окаже права. Но някой ден някой полицай, който не е на смяна, ще реши, че е крайно време да сложи край на тази история.
— Баща ти не може ли да я спре?
— Никой не може да я спре. Нито той, нито съпругът й. Не ме разбирай криво. Ако не ми беше сестра, щях да си помисля, че върши нещо велико. Но тя ми е сестра… — Изабел изтри очите си.
— Мисля, че бих се гордял страшно с нея, ако ми беше сестра — казах внимателно.
Изабел ме изгледа за момент, и ме дари със слаба усмивка.
— А-а, Изабел?
— Да?
— Ще вечеряш ли с мен довечера?
7.
Изабел ме посрещна във фоайето на хотела, облечена в същата семпла рокля, която бе носила за вечерята със старите си приятели преди два дни. Отиваше й идеално — допълваше плавната грациозност на тялото й и походката й.
— Да пийнем на брега — казах.
— Чудесно. Води.
Отвън Авенида Атлантика се бяха подредили курвите в микроскопични бюстиета и плътно обтегнати шорти, облегнати върху паркираните коли, с надеждата да уловят някой клиент. Спряхме пред едно от многото павилиончета, подредени покрай плажа, и поръчахме две бири.
Седнахме и загледахме света покрай нас. Разменихме няколко думи, но разговорът не вървеше.
Малко момченце на около четири години се появи отнякъде и застана до нас; предлагаше ни дъвка. Имаше деликатно лице и големи доверчиви кафяви очи.