— Махнете рибата, дайте ми сурово месо — казах и изръмжах като звяр.
Изабел поклати глава.
— Не ме убеди.
— Е, добре, а ти какво ще кажеш за себе си? Да не хрускаш държавни служители за закуска?
— Понякога изненадвам и самата себе си. Освен тях.
— И как така се захвана с този бизнес? Искам да кажа, че „Декер“ не са точно Световния фонд за развитие, не е ли така?
— Прав си. След като напуснах университета тук в Рио, учих в Щатите икономика на развиващите се страни. И стигнах до същите заключения като теб. Всъщност между нас няма кой знае каква разлика.
— Но защо избра банковото дело? Искам да кажа, не е ли било това пълно продаване?
— Свързано е с баща ми.
— Той е упражнил натиск върху теб да продължиш семейния бизнес ли?
— Не. Съвсем не. Вярно, ако бях син, нещата щяха да са коренно различни. Татко много е искал да има син, сигурна съм, но майка ми се поминала, преди да успее да го дари с такъв.
Бях се питал как са нещата около майка й, но не бях посмял да я запитам.
— Мъчно ми е за майка ти — казах.
— Била съм само на две години — повдигна рамене тя. — Щеше да е прекрасно да я познавах, но… — Очите й няколко секунди блуждаеха из пространството. — Извинявай. Така или иначе, бях момиче, а момичетата от съсловието на баща ми се омъжват, преди да навършат двайсет и пет години за мъже от добри семейства. Искаш образование — добре, искаш да работиш — също, една-две години може, кариера — сори… После в Щатите видях жени, които правеха кариери във всички области. Ставаха адвокати, банкери, лекари. Но не и аз. Аз не трябваше да се занимавам с нищо такова. И един ден открих, че мъжът, за когото трябваше да се омъжа, Марчело, си има цуни-гуни с една от приятелките ми, докато съм в Ню Йорк.
— Олеле!
— Да. Олеле. Така че реших да правя кариера в банковото дело, в бизнеса на баща ми. Започнах работа в „Банко Еволушао“ в Сао Пауло. Но за една жена е много трудно да бъде банкер в Бразилия, особено с баща като моя. Така че преди три години постъпих на работа в „Декер“. Оттогава съм им спечелила петнадесет облигационни мандата в Бразилия.
— Не е лошо.
— Сигурно звуча ужасно — каза Изабел. — Аз всъщност не съм радикална феминистка. Просто съм горда. И вироглава.
— И обичаш да ядосваш баща си?
За момент си помислих, че съм надхвърлил мярката.
— Обичам го — заяви тя с отбранителен глас.
— Знам. Видях го, когато бяхте заедно. А той те обожава. Може би затова при общуването ви прехвърчат искри.
— Точно затова е — усмихна се тя. — Бедният ми татко. Той просто няма контрол върху нас. Сигурно му се иска да бъдем безделнички като дъщерите на всичките му приятели. Можеш ли да си представиш, че ще ми предложи работа в банката? „Сигурен съм, че можем да ти намерим нещичко“ — нали така каза. Искам да кажа, че „Оризонте“ е една от най-успешните инвестиционни банки в Бразилия. Но „Декер“ доминират в цяла Латинска Америка, за бога! А аз отговарям за по-голямата част от бизнеса им с Бразилия. И той си мисли, че може да намери някакво кътче за щерката на шефа!
В действителност завиждах страшно на Изабел за баща й. Дълбоката му привързаност към нея се забелязваше с просто око. Той беше и банкер, но за разлика от моя баща, не изключваше автоматично всичко останало от кръга на интересите си. Вярно е, че любовта му към руската литература страшно ме привличаше, но бях сигурен, че Луиш може да говори свободно по обширен кръг от теми, който би оставил баща ми с неразбиращ поглед и без интерес. Човек не избира родителите си. Но Изабел явно приемаше баща си за нещо съвсем в реда на нещата.
— Ти си много добра в банковия бизнес — казах. — Страшно ме впечатли с тази сделка за фавелите.
— Благодаря. — Тя се изчерви.
— Хубаво е човек да види, че международният капитал наистина осигурява решение на бедността.
— Още не сме сигурни дали това решение ще проработи, но е така. Това е сделката, донесла ми най-голямо задоволство до този момент в кариерата ми. Но то е по-скоро изключение, отколкото правило. Човек трябва просто само да изчака очите на конкуренцията да се отместят, за да извоюва сделка, с която да осигури финансиране на местна банка, за да избегне плащането на данъците. И не е необходимо да изчаква прекалено дълго.
— Ще видим.
По нейно предложение поръчах риба, за която не бях чувал и чието име нито тя, нито сервитьорът успяха да преведат.