— Но те ни помолиха да бъдем спомагателна компания.
Изабел поклати глава.
— Това е оскърбление. Никога няма да вземем участие в сделка, която „Блумфийлд Уайс“ са ни отнели. Рикардо ще побеснее. Щом „Блумфийлд Уайс“ покаже на пазара, че може да краде сделки изпод носа ни, всички ще почнат да го правят.
— Не можем ли да разговаряме със Световния фонд за развитие?
— Няма смисъл. „Блумфийлд Уайс“ има по-голямо влияние върху тях от нас. — Тя се втренчи мрачно през прозореца.
— Ако те попитам нещо, обещаваш ли да не ме убиваш?
— Не — отвърна тя, — не мога да ти обещая подобно нещо. — Но ме загледа с любопитство.
— Не са ли прави? — продължих аз. — Искам да кажа, не е ли по-добре за Световния фонд за развитие да има избор между инвестиционни банки да водят сделките им в Латинска Америка?
— Не се тревожи, няма да те убия — каза тя със слаба усмивка. — Да, те са абсолютно прави. И всъщност съм изненадана, че това не е се е случвало досега. Не можем да доминираме вечно на този пазар. Но въпреки това днес е черен ден за нас. Поне да беше всеки друг, само не и „Блумфийлд Уайс“!
— Има и още нещо, което не разбирам — продължих. — Какво беше онова накрая за работата, която си имали „Декер Уорд“ с наркотрафикантите в Рио?
— Пълна идиотщина — изсумтя тя. — Знам всичко за бизнеса на „Декер“ в Бразилия и повярвай ми, ние не смеем и да припарим до наркодилъри.
Замислих се за факса до Мартин Белдекос и за Франсишко Арагао, който според Обединената канадска банка беше перач на пари от Бразилия. Реших обаче в този момент да не й противореча.
Придружих я до стаята й, откъдето тя позвъни на Рикардо. Никога до този момент не я бях виждал толкова напрегната. Тя обясни какво се е случило и отговори накратко на няколко въпроса. Последваха няколко едносрични „да“ и „не“ и тя затвори.
— Предполагам, че не е останал доволен — казах.
Тя ме погледна.
— Никога досега не съм го чувала толкова ядосан.
— Какво ще прави?
Тя се навъси.
— Тази вечер лети с първия самолет. Утре сутринта ще е в Рио. Казва, че ще оправи всичко.
— О!
— Не е точно вот на доверие, нали? — измърмори Изабел. — Но не мога да го обвинявам.
— Как може да оправи това?
— Нямам представа. Ще почакаме и ще видим.
Двамата с Изабел го чакахме във фоайето. Тя бе проверила дали самолетът му е кацнал навреме. Чакахме в тишина. Изабел явно нервничеше. Не се чувствах чак толкова зле — в края на краищата бях толкова неопитен, че едва ли бих могъл да бъда обвинен в нещо. Но изпитвах съчувствие към Изабел и непрекъснато й отправях окуражителни усмивки, за които тя ми беше много благодарна.
Изпитвах странно чувство, седнал в този прекрасен хотел, на пет хиляди мили от Лондон, в очакване да ни навикват. Във фоайето беше хладно и именно това правеше нещата странни. Отвън беше горещо, задушно и влажно. Вън беше също така и място, където хора бяха нападани с ножове. А тук, вътре, хората с пари седяха в безопасност, с костюми и на хладно.
Спря кола и Рикардо слезе от нея — висок и строен. Изобщо нямаше и признак, че е прекарал нощта в самолет. Връзката му беше безупречно завързана върху снежнобяла изгладена риза, а костюмът му изглеждаше като току-що взет от шивача. Един портиер взе двата му куфара, малка ръчна чанта и голямо куфарче.
Двамата с Изабел стояхме като на тръни.
Рикардо ни видя и се усмихна.
— Как си, Ник?
— Добре. Малко наръган. Малко потресен.
— Има си хас. Чувам, че си извадил голям късмет.
— Да, така беше. Макар че извадих голям кутсуз да ме наръгат още при първата ми командировка.
— Първо Мартин в Каракас, сега теб тук — поклати глава той. — Тия дни пътуванията наистина стават опасни. — Той погледна към рецепцията. — Само ме почакайте минутка, докато се регистрирам.
Той попълва няколко минути формулярите и после се върна при нас.
— Какво ще кажете да пийнем по чашка кафе?
Закуската беше почти приключила, но ни настаниха на една маса със сервирано кафе. Рикардо си свали сакото, облегна се на стола и въздъхна. Притвори очи и се протегна. После се приведе напред и погледна Изабел право в очите.
— Добре. Първо, искам да знаеш, че съм силно впечатлен от работата по сделката „Фавела Байро“. Това е точно съзидателната работа, която правим в „Декер“.