— Ненавиждам такива стълпотворения — прошепна ми Кейт. — Последните две ги пропуснах под предлог, че Оливър е болен, но Джейми особено настояваше да дойда на това.
— Защо не ти харесват? Хората изглеждат толкова любезни и приятелски настроени.
— О, така е. Но те работят заедно, а аз се чувствам като натрапница.
— Нали има и други съпруги?
— О, да. Съпруги трофеи и любовници трофеи. Съпругите са онези с бръчките около очите.
Повдигнах вежди.
— Този следобед си доста цинична.
— Само се огледай.
Последвах съвета й. Наоколо действително пърхаха множество красиви жени. Скъпо облечени, внимателно поддържани — съвършеното допълнение към богатите си съпрузи.
— Разбирам какво имаш предвид — казах.
Отпихме от шампанското си.
— С кого ходи в Бразилия? — попита Кейт, оглеждайки тълпата.
— С една жена. Изабел Перейра.
Усетих как лицето ми пламна. Разбира се, че Кейт го улови. Руменината ми се усили.
— О, така ли? — каза тя и лешниковите й очи дяволито засияха. — И коя е тя, можеш ли да ми я покажеш?
Огледах се и видях Изабел — стоеше сред група гости и глозгаше пилешко крилце.
— Ето я там.
Кейт се надигна на пръсти да я огледа по-добре.
— Много е красива. Ще ни запознаеш ли?
— Ммм… — Как да се измъкна от тази ситуация? Изгледах Кейт. Нямаше да мога да се отърва. — Ние не сме, нали разбираш…
— Все още не, разбирам — каза Кейт. — Хайде. Нека си побъбрим.
Пробихме си път през тълпата до Изабел. Беше облякла тъмнозелен копринен костюм, който изглеждаше семпъл, но достатъчно скъп. Говореше с Педро на португалски.
Лицето й просветна, когато ме видя, или поне аз така си помислих. А може и така да ми се беше сторило. Запознах ги с Кейт.
След известно време се появи и Рикардо. Съпровождаше го ослепителна красавица с тъмна коса, облечена в къса черна рокля, която подчертаваше фигурата й. И то каква фигура! Лицето й беше покрито с дълбок загар, с черни очи и снежнобели зъби. Злато блестеше от ушите й, шията и пръстите й.
Рикардо се приведе и целуна Кейт по двете бузи.
— Много се радвам да ви видя. Щастлив съм, че ни почетохте днес. Оливър добре ли е?
В гласа му звучеше искрена вежливост плюс една едва забележима нотка, че Оливър винаги е бил добре.
— О, да, добре е — отвърна весело Кейт.
— Ник, предполагам, че не се познаваш със съпругата ми — каза Рикардо. — Лусиана, това е Ник Елиот.
— Здравейте — каза тя с нисък, почти дрезгав глас и ми подаде ръка. — Приятел на Джейми ли сте?
— Да, приятели сме.
— Вие сигурно познавате Ник от доста отдавна, нали? — обърна се Рикардо към Кейт.
— От почти десет години. Всъщност познавам го по-отрано от Джейми.
— О, наистина ли? Запознали сте се в „Магдален“? — Рикардо бе успял да запомни дори и името на колежа ми.
— Не, на Каули Роуд.
Рикардо се засмя.
— Спомням си го много добре. „Бретс Бъргърс“ още ли бяха там по онова време?
— Естествено — усмихна се тя.
— Е, ние тук едва ли можем да се конкурираме с тях. Но си вземете бъргър или каквото ви душа поиска. — Той махна с ръка към скарата, обслужвана от двама мъже в бели сака. — Там някъде има много хубаво червено вино — или можете да останете на шампанско, ако предпочитате.
И той се отдалечи.
— Откъде може да знае за „Бретс Бъргърс“, по дяволите? — прошепнах на Кейт. — Нали не е учил в Оксфорд?
— Не е — отвърна тя. — Но той знае всичко. Ще привикнеш.
После се обърна към Изабел, а Лусиана — към мен.
— Чух, че сте имали много неприятно преживяване при първото си посещение в моята страна — каза тя. Беше застанала съвсем близо до мен. Макар и да беше добре гримирана, виждах бръчките около устата и очите й. Упорити очи. Но от такава близост беше невъзможно човек да пропусне гърдите й.
Опитах се да съставя някакъв приемлив отговор.
— Да, така беше. Но Рио е прекрасен град. Най-красивият, който съм виждал. Вие оттам ли сте?