— Не, от Сао Пауло съм. Но баща ми имаше делови интереси в Рио и имаме къща там. Брат ми прекарва по-голямата част от времето си там.
— С какво се занимава?
— О, не съм сигурна. Франсишко нарича себе си финансист, но аз всъщност не знам какво означава това. Имам още двама братя — единият ръководи семейния бизнес в Сао Пауло, а другият е кандидат за правителството на щата.
Значи Лусиана имала брат на име Франсишко, който бил нещо като финансист. Интересно.
— Не ви ли липсва Бразилия? — попитах.
— Разбира се, че ми липсва. Но често пътуваме дотам. Знаете как е. Запознах се с Рикардо, когато бяхме млади, в Америка. Влюбихме се. Оженихме се. — Тя се усмихна. — Не е толкова лошо. А си имам и собствен бизнес.
— Какъв по-точно?
— Вътрешно обзавеждане. Имам клиенти в Лондон, Париж, Ню Йорк. Обикновено са от Латинска Америка. Искат да украсяват къщите си с неща, които им напомнят за дома. Обичам да създавам сложен и модерен интериор с латиноамериканска тема. Нещо, което да отразява личността на латиноамериканеца в северна Европа. Видяхте ли салона?
— Да. Хареса ми. Не бихте ли могли да направите нещо и с моя апартамент?
— Бих искала, но ме е страх, че не можете да си го позволите. — Тя ми се усмихна закачливо над ръба на чашата си с шампанско.
Не можах да скрия плъзналата по страните ми руменина.
— Ясно — казах. — Значи ще си остана вътрешно необзаведен.
Тя се разсмя.
— Разкажете ми какво видяхте в Рио.
И аз й разказах. Разказах й всичко — за фавелата, за приюта на Корделия, за хлапетата, които ме бяха нападнали. Тя ме слушаше. Беше заинтригувана. Определено не беше глупава. Бях поласкан, че такава красива, умна — и не мога да си изкривя душата — разкошна жена лови всяка моя дума.
— О, Лусиана, тудо бем? — прекъсна ни някой.
Беше Изабел, която се появи пред нас и целуна Лусиана по двете бузи.
— Тудо бем — отвърна тя. — Познаваш Ник, нали?
— Да, току-що се върнахме с него от командировка — каза Изабел.
— Значи сте били двамата, така ли? Не ми казахте, че сте били с Изабел там, Ник.
Не бях й споменал. Повдигнах рамене.
— Е, оставям го на теб — каза Лусиана, ослепи ме с усмивката си и величествено отплава да забавлява следващия гост.
— Вие двамата май си говорехте доста увлекателно — забеляза Изабел.
— Не е лъжа.
— Тя направо ти беше скочила. Достатъчно възрастна е, за да ти бъде майка.
— Не, не е.
— Тя е на четиридесет и две!
— Е, и? Моята е на петдесет и осем.
— Ще те изяде жив.
— Я задръж малко топката — казах. — Нали е жена на Рикардо.
— Да. Когато го види. Което, като имаме предвид работното му време, на практика е никога. През останалото време си е напълно самостоятелна жена.
— Така казваш ти.
— А също и значителен брой по-млади мъже тук. Питай например приятеля си Джейми.
— Изабел!
— Извинявай.
— Не е ли малко рисковано да се навърташ около жената на шефа си?
— Прав си. Повечето удържат на чара й. Знаят какви могат да бъдат последиците, ако Рикардо научи. — Тя ме изгледа многозначително.
— Е, благодаря ти за съвета. Ще ми бъде от полза за кариерата ми в „Декер“.
Усмихнах се наум. Под поучителните й думи се криеше ревност. Не бях имал намерение да я провокирам, но се чувствах добре, че не съм й безразличен. Искаше ми се да я придърпам към себе си и да я целуна. Проблемът беше само там, че наоколо имаше поне четиридесет души. Някой друг път. Някой друг път — много скоро.
— Как са гърдите ти? — попита тя.
— Още ме болят, но раната заздравява — казах.
— Добре.
— Благодаря ти за грижите, които положи за мен в Рио. Не знам какво щях да правя без теб.
Тя се усмихна.
— Ако живееш в Бразилия, трябва да знаеш как да работиш със системата. Винаги трябва да има някой, който да оправя нещата. Аз съм експерт в това.
— Е, много се радвам. — Огледах се из английската градина. — Това не е точно къщата, която бих очаквал да притежава.
— Не е толкова удивително. Много хора в Южна Америка обичат да си имат ферма в провинцията. Ние например също имаме. А ти знаеш ли какво казват за аржентинците?
— Какво?
— Че до един са италианци, които говорят испански и се преструват на англичани.