— Рос едва ли е италианско име.
Изабел се подсмихна дяволито.
— Но Роси е.
— Така ли? Не може да бъде!
— Просто си помислих.
Смених си празната чаша с пълна от един плаващ наоколо поднос и грабнах един портокалов сок за Изабел. Тя щеше да кара. Щяха да го правят и поне половината от присъстващите, но от поведението им трудно можеше да се заключи това. Те сякаш обичаха да нарушават всички правила.
— Не вярвай на жените тук, Ник! — Беше Дейв, търговецът от Ромфорд, размахваше кутия бира. Мигел, високият аржентинец, беше до него. — О, прощавай, Изабел, присъстващите се изключват, разбира се. Не знам откъде ги изравят. Мигел мисли, че онази датчанка с Карлос е гледачката на децата му.
За мое разочарование Изабел се отдалечи нанякъде.
— Ами къде е жена му? — попитах.
— В къщи с децата, къде другаде — отвърна Мигел. — Все някой трябва да се грижи за тях, не мислиш ли?
— Няма ли да си вземеш и ти една такава, Миг? — попита Дейв.
— Какво, детегледачка ли? Но аз нямам деца.
— Нищо, така дори е по-добре, защото няма да има други грижи, които да я откъсват от основното й задължение — захили се Дейв и надигна с бирата.
Мигел поклати глава.
— Бедната Тереза. Това е съпругата на Дейв, да знаеш — обясни ми той. — Прекрасна жена, само дето си има един малък проблем с очите, това е всичко.
— Ох! — изплака присмехулно Дейв.
— И с ушите — намигна Мигел.
Веселбата почваше да се разгаря и аз също започнах да се отпускам. Дейв и Мигел бяха пълна противоположност, но много скоро станаха едно цяло — след няколкото погълнати питиета. Дори и Едуардо ни удостои с присъствието си: доведе млада германска манекенка, момиче, едва навършило осемнадесет или деветнадесет години, което дори не говореше английски или испански. Това обаче не личеше да притеснява особено Едуардо. Той също беше чаровен и приятелски настроен, но забелязвах, че всички се свиват в присъствието му.
След доста време Кейт се насочи клатушкайки се към мен. Или може би вървеше по права линия, а аз се клатушках.
— Стига ми толкова — заяви тя. — Тръгвам си. Не мога да понасям повече това и ако си тръгна сега, ще мога да се прибера навреме, за да сложа Оливър да спи. Джейми каза, че щял да остане и да се върне с влака. Ще му хвърляш ли по едно око?
Навъсих се, опитвайки се да реша дали да не си тръгна с нея.
Тя усети мисълта ми.
— Не, ти остани. Ти не можеш да си тръгнеш рано, но аз мога. А и ще съм много по-спокойна, ако има кой да държи Джейми под око.
— Правил съм го и преди.
— Добре, довиждане тогава. — Тя ме улови за ръката и каза: — Изабел е чудесна.
Намигна ми и си тръгна.
След около час, когато хората започнаха да се разотиват, повиках по телефона такси да ни откара на гарата и отидох да потърся Джейми.
Нямаше го в къщата, поне от това, което видях, нито в градината. Мярнах Изабел.
— Тръгвам си. Довиждане до утре.
— О, довиждане. Много ми беше приятно да си побъбрим.
Обикновена учтивост, но аз бях сигурен, че тя беше искрена.
— Да, беше чудесно — казах. — Да си виждала Джейми?
— О, да — каза тя. — Отиде с Лусиана да хвърлят поглед на някаква статуя. Преди половин час. — И ми хвърли развеселен поглед.
— Статуя?
— Да. Очевидно сред дърветата има статуя на Херкулес. Един от викторианските собственици на къщата му махнал… сещаш се какво. Лусиана обаче поръчала да го реставрират. Сигурна съм, че е много горда.
Господи! Кейт ми беше заръчала да не откъсвам поглед от Джейми, а аз… Но да си позволи волности със съпругата на шефа на увеселение с всички служители на фирмата щеше да е повече от глупаво. Истинска лудост. Обаче беше точно онова, по което най-много си падаше пияният Джейми.
Забързах през градината, стараейки се да вдигам колкото е възможно повече шум, за да не ги изненадам случайно. Малка групичка дървета стоеше дискретно настрани от къщата, между тях криволичеше пътечка. Започваше да се смрачава.
— Джейми! — повиках. Прекалено високо. Някой можеше да ме чуе. Някой друг — не Джейми.
Открих статуята. Нямаше и следа от Джейми или Лусиана. Не бях обаче изненадан да видя, че Лусиана наистина беше върнала мъжеството на Херкулес. Много горда статуя.
— Джейми! Аз съм, Ник! Къде си? — Тръгнах през някакви шубраци и в един момент се озовах пред къщата. До едно такси видях група хора, сред тях Лусиана, Джейми, Едуардо и Педро.