— А, Ник, ето те и теб! — извика Джейми засмяно. — Търсих те навсякъде. Таксито ни е вече тук.
Бях прекалено смутен, за да се връщам и да си вземам довиждане с Рикардо, но благодарих на Лусиана, която ме придърпа към себе си и ме целуна и по двете бузи.
— Радвам се, че се запознахме, Ник — измърка тя. — Ела някой ден да разгледаш нещата ми.
— С удоволствие — отвърнах и напъхах Джейми в таксито.
Сделката за фавелите беше мъртва. Вестниците на Бочи разнесоха скандала през уикенда. Това нанесе удар върху Умберто Алвеш и кмета, но не чак дотолкова, че да ги застраши сериозно. Бразилците бяха подели ентусиазирано нова битка срещу корупцията — нали дори бяха свалили президента си. Но в тази история нямаше нищо, което да удиви града: всички бяха наясно, че тези неща продължават да си съществуват. Освен това кметът на Рио, подпомаган от Умберто, беше направил много, за да изчисти финансовите въпроси на кметството, и градът нямаше намерение да го изхвърля само заради някакъв си незначителен скандал.
При „Блумфийлд Уайс“ обаче нещата бяха по-различни. Международните банки, които работят в Латинска Америка, трябва да са изключително внимателни в поддържането на безупречната си репутация. Тоест „Блумфийлд Уайс“ не можеха да си позволят да продължат със сделката и се оттеглиха.
Машината на „Декер“ продължаваше да работи, сякаш нищо не се бе случило, хвърляше облигационни емисии на пазара, пръскаше слухове, купуваше, продаваше. Наблюдавах как работи Джейми: нещата вече започваха да ми се изясняват. Но и двамата мълчахме. Не споменавахме сделката за фавелите, прането на пари или къде се бяха усамотили той и Лусиана на увеселението предния ден.
Дейността ни в Бразилия обаче не беше отбелязана само във вестниците на Бочи. Една малка статия в „Международен финансов преглед“ причини истинско вълнение в борсовия салон. Беше в колоната с клюките, където събитията често се появяваха под формата на слухове.
Английски банкер, работещ в базираната в Лондон компания „Декер Уорд“, посетил Бразилия миналата седмица. Николас Елиот се разхождал по брега на Ипанема в Рио де Жанейро късно вечерта, когато бил нападнат от банда и наръган в гърдите с нож. Доколкото ни е известно, Елиот се възстановява от раната си, за разлика от своя колега, американския гражданин Мартин Белдекос, който беше убит в хотелската си стая в Каракас миналия месец от крадци. Две такива нападения, толкова близко във времето, демонстрират нарасналите опасности, застрашаващи банкерите, пътуващи до Южна Америка. Но това би могло да има и много по-злокобно обяснение. Източници от „Декер Уорд“ твърдят, че Мартин Белдекос работел по проверка на източник от фондове, получени от „Декер Тръст“, филиал на „Декер Уорд“ на Каймановите острови. В Каракас се носят слухове, че смъртта на Белдекос не е резултат от провален обир на хотелска стая, а поръчково убийство. Говорител на „Декер Уорд“ опроверга това твърдение, като говори за шока, сполетял цялата фирма във връзка с трагедията, и изрази съболезнования към семейството на Мартин Белдекос.
Джейми прехвърли трескаво статията.
— Не си разговарял с тях, нали?
— Не — отвърнах. — Но е интересно, не мислиш ли?
— Това са само клюки. Истинският проблем ще се появи, когато Едуардо открие кой си е отварял устата. Внимание — за вълка говорим, а той в кошарата.
Едуардо вървеше през квадрата към бюрото на Рикардо. Поговориха няколко минути, после Едуардо тръгна към нас.
— Проклятие! — изсъска Джейми.
— Ела — изръмжа ми Едуардо, гневно свъсил вежди.
Тръгнах след него и влязохме в непрозрачния ъглов офис.
— Сядай.
Седнах.
Той отиде до бюрото си и седна срещу мен; широките му плещи се извисяваха над купищата документи пред него.
— Е?
Усетих как гневът ми започва да се надига. Не бях направил нищо погрешно. Не му бях ученик. Той нямаше право да се държи така с мен.
— Какво „е“? — отвърнах, като го погледнах право в очите.
— Ти ли си пял пред разни журналистчета?
— Не. — Стараех се да запазя спокойствие.
Едуардо се облегна на стола си и заби поглед в мен. Очите му бяха големи, тъмни и гневни, бяха се забили в мен, заплашвайки ме да си кажа цялата истина.