Да се доверя на Рикардо? Още не бях готов да го сторя.
— А какво ще кажеш да отидем при властите? — предложих.
Изабел си пое дъх през зъби.
— Това вече е нещо, което Рикардо никога не би простил. Ако говориш с полицията, без да си предупредил предварително, ще се почувства предаден. И ще бъде прав. Не, мисля, че трябва да говориш с него.
— Хм.
— Как ще постъпиш? — попита ме Изабел.
— Ще помисля — отвърнах. И щях да го направя. Но бях съвсем сигурен, че засега най-мъдрото нещо е да си държа устата затворена.
Страховете ми за смъртта на Мартин Белдекос и наръгването ми изглеждаха вече по-обосновани. Но не исках да ги обсъждам с Изабел.
Имах обаче голямо желание да я поразпитам за мъжа, който в представите ми беше моят предшественик.
— Какво представляваше Мартин Белдекос?
— Беше много естествен — отвърна тя. — Спокоен, дори малко свит. Много отдаден на работата си.
— Бил е американец, нали?
— Точно така. От Маями. Беше работил в един от клоновете на големите американски банки, които си имат работа с частни клиенти от Латинска Америка.
— Знаеш ли точно с какво се занимаваше в действителност?
— Не съвсем. Мисля, че технически той беше служител на „Декер Тръст“. Прекарваше половината си време на Каймановите острови, а останалата половина — тук. Работеше върху някакъв проект за Едуардо, за който се стараеше да не говори нищо, но очевидно имаше нещо общо с „Декер Тръст“. Често ни разпитваше за клиентите със сметки там. — Изабел замълча за момент. — Каква ужасна смърт. Беше само на тридесет години.
— Имаше ли семейство? — попитах.
— Родители. И брат и сестра, мисля. Всички са в Маями. Не беше женен. — Тя ме изгледа остро. — И същото нещо ти се размина на косъм.
Кимнах. Сега вече знаеше какво ми е на ума.
13.
— Напуснах Школата за руски изследвания.
Парче прегоряло свинско се въртеше върху вилицата ми. Лапнах го и го задъвках примирено. Майка ми така и не се научи да готви.
— Наистина ли, скъпи? — възкликна тя и повдигна вежди.
— Господи! И кога стана това? — прогърмя баща ми.
— Преди около месец.
Очевидният за повечето семейства въпрос при такава ситуация би бил: „А защо не ни каза?“. Но не и в нашето. Отдавна бях спрял да обсъждам всичко важно с тях, а и те бяха престанали да очакват това от мен.
Седяхме в малката квадратна трапезария в къщата от камък, която родителите ми бяха купили в Норфолк, след като баща ми се бе пенсионирал. Макар и да беше краят на април, беше студено. Когато вятърът духаше от север или изток, винаги беше студено — нямаше какво да го спре между Северния полюс и къщата. И двамата носеха дебели жилетки, а баща ми си беше сложил и едно старо спортно сако.
Бях вмъкнал забележката си в една от паузите на разговора. Макар и да не беше съвсем разговор, а повече монолог, тъй като баща ми пак задъвка вечните си теми: Европа, старите си приятели от Сити, госпожа Тачър (винаги беше „госпожа“) и крикета. Темите му не бяха претърпели промяна от детските ми години, само мястото на профсъюзите като обект на ненавистта му бе заела Европа. Той ядеше и говореше едновременно, едрите му месести бузи се издуваха, докато дъвчеше. Монологът не изискваше никакво участие от страна на майка ми и мен. Зачудих се дали го казва и когато са само двамата, но се сетих, че може да има и нещо много по-потискащо. Дни, месеци, години хранене в мълчание.
— И така, какво ще правиш? — настъпи ме баща ми.
Изобщо нямах намерение да говоря на тази тема. Подъвках още малко и накрая успях да прокарам през гърлото си упоритото парче свинско.
— Ще работя за една компания, „Декер Уорд“ — казах.
— „Декер Уорд“ ли! Не са ли фондова борса? — Баща ми пусна вилицата си и разцъфна в широка усмивка. — Добре, момчето ми! Много добре! — И после, за да ме смути още повече, се приведе напред и раздруса ръката ми. — Познавам ги много добре. Шеф им е лорд Къртън, бяхме приятели с него. Трябва вече да е на пенсионна възраст. Мисля, че специализираха в плантации. Сега там има луди пари, само да можеш да уловиш момента. Да, купища пари.
— Мисля, че старият лорд Къртън е починал, татко. Сега президент е синът му Андрю.
Баща ми задъвка прегорялото свинско с още по-голямо въодушевление. Бях направил деня му велик.