Гледах всичко това зашеметен. Нямах представа дали Дейв е бил добър, или лош търговец, но знаех, че не е онова, за което го представяха тези хора.
Мъжът изглеждаше коренно различен от момчето, което бях познавал в Оксфорд. Е, той вече беше мъж. Носеше костюм и куфарче, но и двамата с Джейми имахме такива, така че това не означаваше нищо. Но той имаше и олисяващо теме, което неуспешно се опитваше да прикрива с русите си къдрици, жена и бебе, и начин на изразяване, който го правеше да прилича на четиридесетгодишен.
Стивън Трофтън беше учил заедно с нас. Преждевременно развит, той умееше авторитетно да обсъжда цени на полици, цени на къщи и общи инвестиционни тръстови фондове, докато ние, останалите, нямахме нищо общо с такива буржоазни грижи. Беше успял да си проправи пътя до Сити без трудности, като бе извадил късмета да е сред онези малцина, които „Блумфийлд Уайс“ бе събрала от британските университети през богатия урожай на 1988 година. Там бе попаднал в стихията си и се справяше много добре. Макар и да ни беше връстник, ми изглеждаше поне тридесет и пет годишен — и го използваше като свое предимство. Стивън Трофтън бе направил кариера.
Двамата с Джейми се виждаха веднъж-дваж годишно да пийнат по бира, „да наваксат“. Този път бях решил да придружа Джейми — все пак не бях се виждал със Стивън, откакто бяхме завършили университета. Намирахме се в една стара кръчма в бившите конюшни в Кингсбридж — там по цял ден имаше туристи, а вечер направо ставаше гъмжило.
Започвах да разбирам какво разбират двамата под „наваксване“. Това означаваше сравняване на кариерите. Следях ги как си разменят хвалби.
— Чу ли за голямата сделка с брейдиоблигациите, която направихме миналата седмица? — попита Джейми при първата удобна възможност.
— О, да, чух — засмя се Стивън. — Ние просто пробвахме дали водата е добра за плуване.
— И малко се поизмокрихте, а?
— Малко, но можем да си го позволим. Ние сме най-голямата търговска къща на света. Загуба от такъв калибър просто потъва сред печалбите ни само от ден.
— Хайде бе!
— Хайде бе — отвърна Стивън и понижи глас, сякаш се канеше да съобщи нещо от огромна важност. — По-добре си дръж очите отворени на четири, Джейми. „Блумфийлд Уайс“ има сериозни намерения спрямо развиващите се пазари. А когато имаме сериозни намерения спрямо един пазар, не си оставяме каруцата в калта. Не ме разбирай криво, „Декер“ са прекрасна малка фирма, но когато един пазар почне да узрява, тогава вече идват големите батковци да обират зрелите ябълки.
Стивън изрече цялата си тирада присмехулно поучително, очевидно за да изкара Джейми от нерви. И успя. Той захапа въдицата.
— Ами онзи голям мексикански мандат, който изгубихте? — отвърна му Джейми. — Трябва доста да сте се понатъртили.
— Всеки ден сключваме сделки от този калибър като тази със Световния фонд за развитие. Няма да мине дълго време и ще започнем да ги правим и с Мексико.
Джейми само изсумтя.
— Я ми разкажи за този търговец, когото сте изритали — каза Стивън. — Дейв Дън, нали така се казваше? Трябва да е станал причина да изгубите цял пакет.
Джейми само повдигна рамене.
— Потърси работа при нас в „Блумфийлд Уайс“ — продължи Стивън. — Не му дадохме, разбира се. Не можем да приемаме на работа отпадъците от „Декер“.
— Той беше добър търговец — казах. Това беше първото ми включване в разговора.
Джейми ми хвърли предупредителен поглед.
Стивън игнорира коментара ми, сякаш не важеше — може би имаше предвид нищожния ми опит в бранша. Което си беше истина, между другото. Но пък привлякох вниманието му към себе си.
— Е, тебе пък никак не съм си представял да те видя в Сити — каза той. — Как стана така?
— Трябваха ми пари.
— Ясно. И предполагам, че на „Декер“ им е бил потребен опитът ти с Русия?
— Така е. Макар че Рикардо първо ме прати в Южна Америка, за да ме пробва.
— За нас в момента Русия е огромен израстващ пазар. Ние прибрахме руския ви екип, разбира се. — Стивън придружи думите си с един бърз поглед към Джейми. Туш. — Всъщност това е нещо, което ме заинтригува — продължи той. — При двама от тях изведнъж изникнаха проблеми с визите. Рикардо няма нищо общо с това, нали?