Рикардо бясно въртеше телефоните. Действително големите сделки можеха да дойдат само от връщането на наистина големи услуги, а това беше нещо, на което бе способен единствено той. От време на време той ставаше от мястото си и обикаляше залата, проверявайки регистрите ни. Въпреки напрежението, което изпитвахме всички, той ни окуражаваше — хвалеше сделки за по пет милиона с труден клиент или изказваше съчувствие, ако клиентът отказваше да захапе. Всички бяхме едно, той приемаше всеотдайността ни като нещо дадено.
Рикардо обаче беше способен да се справя с повече от един проблем наведнъж. Същия следобед усетих потупване по рамото и чух гласа му.
— Какво знаеш за Полша?
— Не много. Бил съм там веднъж. В Краковския университет.
— Как ти изглежда вероятността за девалвация?
С Рикардо честността беше най-добрата политика.
— Нямам представа.
— Познаваш ли човек, който да има представа? Ама наистина добра представа?
Замислих се за момент.
— Всъщност да. Един икономист. Преди петнадесет години четеше лекции на финансовия министър. Знам, че поддържат връзка. Мога да поговоря с него. Обаче ако седнем да говорим, ще ми се наложи да излоча бутилка водка.
— Отлично! — възкликна Рикардо. — Изпий цял кашон. И включи сметката в командировъчното.
15.
Войтек изпадна във възторг, когато му се обадих, и ме покани на вечеря. Запознахме се, когато изучавах съветската икономика, и благодарение на него бях отишъл до Краков. Той от дълго време беше критик на централизираните икономики на Източна Европа и си бе създал доста последователи в собствената си страна. Споменах му, че работя в Сити и че искам да науча едно-друго за полската икономическа политика.
Пристигнах в квартирата му в Илинг с бутилка „Зубровка“, любимата му водка.
— Вълшебно! — възкликна той. — Влизай, влизай!
Квартирата му си беше точно както си я спомнях. Частите от стените, незаети с книги, бяха покрити с плакати от мрачни полски, руски и френски изложби. В един недискретен пиянски момент той ми се бе изповядал, че любимият му филм бил „Когато Хари срещна Сали“. Но след това ме закле със страшна клетва да го пазя в тайна и от този плакат вече нямаше и следа.
Макар и да гонеше петдесетака, той правеше всичко възможно да изглежда и действа като разгневен млад специалист. Беше си пуснал големи черни мустаци, имаше буйна коса, хваната на опашка, с едва забележима следа от сиво, и вечната цигара с бял филтър все така висеше в ъгълчето на устата му. Въпреки външния му вид бизнесмените, политиците и Международният валутен фонд го обичаха. Той проповядваше икономика, която беше благоразумна във фискално и монетарно отношение. Беше от онези преподаватели, които проявяват силен личен интерес към някои от студентите си. Навремето му бях любимият студент, както преди мен бяха настоящите финансови министри на Полша и Словашката република.
Харесвах го. Макар и да беше по-възрастен от мен и да не се виждахме често, разчитах на него като на един от приятелите си.
— И как е прекрасната Джоана? — попита ме той.
— В Америка с отвратителния Уес.
— Браво. Никога не ми е харесвала, и който и да е той, хак му е. Сготвил съм рататуй, надявам се да свърши работа.
— Разбира се.
Нападнахме водката. Войтек ми разказа за последната си приятелка, двадесет и три годишна американска студентка. Войтек обичаше момичетата, докато навършат двайсет и пет години, и след това вече губеше интерес към тях. Два пъти се беше женил, но скоро се отказа от тази идея, тъй като браковете нямаха шанса да изкарат повече от година-две, а приключването им беше истински административен кошмар.
Сервира вечерята в голямата си кухня. Специалитетът му беше наистина чудесен, водката силна, и след по-малко от час и двамата вече бяхме на градус.
Както и очаквах, той ме нахока здравата, загдето съм се хванал на работа в Сити, и после ме попита какво ми трябва.
Прокашлях се, опитах се малко да проясня главата си и му отговорих.
— „Декер“ ме наеха, защото познавам руския език и руската икономика. Сега пък ни в клин, ни в ръкав, трябва да изуча и Полша, но има вече години, откакто съм изтървал дирята. Надявам се малко да ме открехнеш, та да не скъсам някой от смях.