— Ох, Ник, просто няма как да скъсаш от смях когото и да било. Но все пак ще ти разкажа.
И започна да ми обяснява ясно и разбрано историята на полската икономика от дните на „Солидарност“. Разбирах какво ми говори, всичко звучеше умно — само се надявах на сутринта да не ми е излетяло от главата.
— А какво ще кажеш за една девалвация? Паричната единица не е ли прекалено висока в момента?
— Прав си! — въодушевено извика Войтек и се изправи. — Все им го набивам в главите! Девалвирайте сега, преди икономиката да се е разпаднала напълно. По-добре да остане под контрол и да се гледа подходящият момент кога да се девалвира, отколкото да изчакват да ги връхлети някоя международна криза.
— И мислиш ли, че ще го направят?
Войтек спря да крачи из стаята, хвърли ми един поглед и се захили.
— Не знам. — Изрече го с такава присмехулна невинност, че дори и за миг не му повярвах. Знаеше отлично какво ще направят поляците и планираното от тях действие го хвърляше в луд възторг.
Продължихме да пием, докато в един момент вече реших, че няма да събудя съмнения, ако си тръгна.
— Ама още няма десет! — запротестира бурно той.
— Знам. Но утре в седем трябва да съм на линия. А с това, дето го погълнах при теб, направо ще съм аут.
— Е, беше ми много приятно да се видим, Ник. — Той ме прегърна и аз го оставих сам с остатъците от водката.
На следващия ден педалите сякаш бяха със закачени гири. Главата ме цепеше адски, а устата ми беше суха като тебешир. Спрях на един ъгъл и си купих пакет мляко, което по-скоро попих, отколкото изпих. Добре че част от пътя беше нанадолнище.
Рикардо се изсмя при вида ми.
— Виждам, че снощи си изпълнил дълга.
— О, господи, толкова ли личи?
— Да. Поне имаше ли ефект?
— Мисля, че поляците ще девалвират. — Предадох му разговора си с Войтек и неговото едва скрито убеждение, че полското правителство изпълнява рецептите му.
— Сигурен ли си, че той наистина има толкова влияние, колкото си мисли? — попита Рикардо.
— Сигурен съм.
— Тогава браво! — Той се усмихна и ме потупа по рамото. — Време е да съгласуваме полската си позиция.
Отиде на бюрото си и вдигна телефона.
— Не беше зле — обади се Джейми. — Потресен съм. Само не ми казвай, че не играеш тенис с личния лекар на Борис Елцин.
— Страхувам се, че не — отвърнах. — Войтек е единственият ми влиятелен контакт, с който разполагам.
— Е, ти си важна фигура. Между другото…
— Какво?
— Днес си много зле.
— Благодаря ти.
Бях доволен от себе си. Не беше зле човек да е от полза за „Декер“. Може би Рикардо щеше да направи малко пари. Успееше ли да го направи, щеше да започне ролята ми при тази операция. Това му беше хубавото на Рикардо. Той гласуваше доверие, когато имаше основание да го направи.
Телефонът иззвъня.
— Ник? Войтек се обажда.
Гласът му звучеше ужасно. Бях сигурен, че след като си бях отишъл, е изпил поне още толкова, колкото и докато му правех компания.
— Как си?
— Бива — отвърна той. Ухилих се. Какъв лъжец! — Ник, вчера, когато разговаряхме за Полша… И за девалвацията. Спомняш ли си?
— Естествено. Нали аз те попитах.
— Да, добре. Обичам да обяснявам, Ник. Но когато ме попита дали полското правителство ще обяви девалвация, аз не ти отговорих, нали?
О, господи!
— Не — отвърнах, колкото се може по-безгрижно. — Изобщо не стигнахме до това.
— Добре. Защото ако финансовите пазари разберат за девалвацията от мен, това би било нарушение на доверието от моя страна.
— Разбира се, ясно ми е. — Ушите ми пламтяха. Усещах кръвта да нахлува и в бузите ми.
— Значи ти ми даваш думата си, че няма да кажеш никому на работното си място онова… което не сме обсъждали снощи.
По дяволите!
— Ник?
Какво да направя? Да излъжа, разбира се.
— Не. Не се тревожи, Войтек, нищо не мога да отгатна. Ние с теб просто си поговорихме като приятели.
Надявах се гласът ми да е прозвучал спокойно. Бях доволен, че не може да види лицето ми.
— Добре — въздъхна той облекчено. — Беше страхотно, че отново се видяхме. Дръж връзка.
— Добре, Войтек. До скоро.
Затръшнах телефона и си поех дълбоко дъх. Вдигнах очи и видях Рикардо запътен към мен.