— Не, не трябва — отвърнах.
Джейми ме изгледа така, сякаш му говорех на инат.
— Така или иначе, като стана дума за снощи… — почна той, вече преминавайки на конспиративния си шепот. — Знаеш, че не вземам наркотици. Само когато се налага. Като снощи.
— Знам — отвърнах мрачно.
— И за онези момичета. Не съм правил нищо с никое от тях. Просто само си говорехме, знаеш.
— Сигурен съм в това.
— Няма да кажеш на Кейт, нали? Искам да кажа, че и ти трябваше да останеш.
Едва сега проумях защо Джейми така се бе противил на заминаването ми. Той искаше да бъда съучастник в престъплението му. Така щеше да се чувства по-добре.
Въздъхнах.
— Няма да кажа на Кейт — обещах му. Наистина нямаше да й кажа. Дори и в това мрачно настроение, в което бях изпаднал, никога не бих го забил на приятел по този начин.
— Добре. — Джейми видимо се поуспокои и отиде на бюрото си.
Рикардо го замести след секунда, дръпна един стол и седна.
— Нещо закъсняваме тази сутрин, а?
— Съжалявам — отвърнах.
— Каквото и да си правил предната нощ, в седем трябва да си на линия. Това е неписан закон тук. По-точно, въпрос на гордост.
— Събраха ми се две нощи една след друга — казах.
— О, да, забравих за полския ти приятел. Между другото, изпитах истинско удоволствие като видях колко бързо беше обявена девалвацията. Добре. Работата обаче е там, че понякога се налага да караш седем последователни нощи като тази, особено когато си в командировка.
Доста меко дърпане на ушите. Просто предупреждение. Но това вече не ме засягаше.
Трябваше да му го кажа в този момент, докато все още бях изпълнен с решимост. Преди да размисля по-обстойно над решението си. Странно, но с Рикардо пред мен решението изведнъж взе да придобива много личен характер. След доверието, което ми беше оказал, аз го подвеждах.
Стига. Най-добре да му го изтърся и край.
Но той вече бе преминал на друга тема.
— Време е вече да свършиш някоя истинска работа. Изабел заминава за Бразилия и аз бих искал да я придружиш.
Затворих си устата и заслушах.
— В Сао Пауло страшно искат да напреднат със собствената си сделка за фавелите. А и това ще е добра възможност да убедим приятелите си в Бразилия за достойнствата на Мексико. Цяла седмица слушаш Джейми да говори за сделката, така че вече би трябвало да я знаеш наизуст.
Да замина за Бразилия. С Изабел. Това изглеждаше много привлекателна идея. Може би оставката ми можеше да изчака завръщането ми оттам.
— Ако нямаш нищо против, разбира се — добави Рикардо. — След онзи случай с теб там бих те разбрал, ако имаш резерви.
Разсъждавах трескаво. Щях да съм наред в Бразилия дотогава, докато внимавах къде ходя и какво правя. А и макар че планирах да се махам от „Декер“, не исках да показвам нито на Рикардо, нито на себе си, че съм страхливец.
— Не, всичко е наред. Кога тръгваме?
— Довечера.
— Довечера!?
— Какво ти става? Тази сутрин нали се излежава до късно?
Той се усмихна и се върна на бюрото си. Хвърлих поглед към Изабел, която бе слушала разговора ни.
— Имаш ли нещо против? — запитах я, без да мисля. Подозирах, че поддържа дистанция помежду ни през последната седмица, а и ясно ми бе дала да разбера, че не се възхищава от подвизите ми предната нощ.
Тя обаче се усмихна.
— Разбира се, че нямам нищо против. А и освен това всичко е логично. Ти познаваш сделката в Рио с подробности, а и знаеш много повече за чудесата на Мексико от мен.
Иронията в гласа й не можеше да се скрие.
— Да, прекрасна възможност за инвестиция — казах.
Тя събра купчина документи от бюрото си и ми ги връчи.
— Ето, копирай ги. Прочети ги. Ще се видим на Хийтроу, трети терминал, в осем и половина. Самолетът излита в десет. Аз ще взема билетите.
— Добре — отвърнах и се запътих към фотокопирната машина.
По-късно, вече на излизане, се отбих до бюрото на Джейми.
— Заминавам. Тази нощ ще летя за Бразилия.
— Наистина ли? — Той се навъси. — Този път внимавай.
— Не се тревожи. Ще внимавам.
— С Изабел ли пътуваш?
— Да.
— Е, тогава приятно забавление — ухили се той.
Бях на косъм да му отговоря: „Благодаря“, но спрях навреме.