— Е, ще видим — отвърнах накрая.
16.
Самолетът започна да снижава към Сао Пауло. Погледнах през илюминатора втората най-голяма столица в света. Двадесет милиона души! Ниски къщи с червени покриви се простираха докъдето ми стигаше погледът. Разпръснати сред тях като кълнове в ранна пролет стърчаха стотици, ако не и хиляди небостъргачи. Бяха групирани на букети, сякаш небрежен сеяч ги бе посял напосоки. На хоризонта, между червеното и кафявото на града, от една страна, и синьото на небето, се простираше гъста тъмносива ивица смог. Със снижаването ни ландшафтът започна да се разчленява на сива ивица река и десетки индустриални комплекси. Прелетяхме над езеро в изключителен лимоненожълт цвят. Господ бе сътворил Рио в прилив на вдъхновено въображение, докато човекът бе създал Сао Пауло без дори и капчица от него.
Сао Пауло е деловият и финансов център на Бразилия. Жителите му, които се наричат паулистас, с гордост сравняват града си с Ню Йорк, и наистина, дългите авенюта с подредени от двете им страни небостъргачи изглеждат впечатляващо комерсиални. Хора в костюми щъкат напред-назад, а движението по огромната мрежа от магистрали на Сао Пауло е особено интензивно. Но понеже трябва да се върши работа и да се правят пари въпреки жегата и убийствената влага паулистите не спират нито за миг.
Запознахме се с еквивалента на Умберто Алвеш от финансовото министерство на Сао Пауло. Паулистите имаха различен подход при работата си с фавелите, които те наричаха проект „Сингапура“. Явно това беше идея, възникнала и разработена в Сингапур. Проектът беше свързан с това, което те наричаха „вертикализация“ — тоест сриване на временните конструкции и замяната им с модерни многоетажни къщи. Звучеше ми доста по-натруфено от проекта в Рио.
Проектът беше в действие от няколко години, но имаше проблеми с намирането на средства за новите сгради. Гениалната идея на Изабел беше точно начинът за осигуряването на парите от Световния фонд за развитие. А след като сделката в Рио бе пропаднала, тази в Сао Пауло щеше да е първата на пазара, което правеше идеята още по-привлекателна.
Беше петък, а имахме уговорени срещи за следобед и за събота, което показваше желанието, с което бяха изпълнени местните управляващи. С напредването на деня възбудата ни се увеличаваше все повече и повече, защото ставаше ясно, че сделката има реални шансове да се осъществи. От „Блумфийлд Уайс“ нямаше и следа наоколо — след унизителното им оттегляне от сделката за Рио Сао Пауло не искаше и да чуе за тях.
Денят беше тежък, но двамата се справяхме добре. В самолета бях изчел купчината документи, които ми бе събрала Изабел. Бях добре подготвен и двамата действахме в отличен синхрон. Бързо навлязох в ритъма й, а тя се отнасяше с мен като с ценен партньор. Макар и да бях изгубил всякаква лоялност към „Декер“, не исках да подвеждам Изабел, а и освен това ентусиазмът й беше много заразителен. Вярвах в това, което вършеше.
В осем и половина приключихме деня с обещанието на следващия ден в девет сутринта отново да сме в канцелариите на градския съвет. Скочихме в едно такси, обзети едновременно от умора и възбуда.
— Знаеш ли, че в Сао Пауло се намират най-добрите японски ресторанти извън Япония? — попита Изабел.
— Не, не го знаех.
— Искаш ли да пробваме някой?
— Разбира се.
Тя се приведе към шофьора и каза:
— Либердаде.
Таксито ни свали до един оживен уличен пазар. Ароматът от подправки и пържена храна се бе просмукал в топлия нощен въздух. Черни, бели и кафяви бразилци бяха размесени с японци и корейци. Беше особено приятно да гледаме как хората ходят след цял ден, прекаран в автомобилите. Чернокожа жена с изключително телосложение мина покрай нас, повела четиригодишния си син за ръка, улови ми погледа, ухили се и каза:
— Как е, готин?
Извърнах смутено глава; до този момент не ми беше хрумвало, че курва и майка могат да бъдат едно и също нещо.
Изабел ме поведе по една пълна с японци уличка. Предполага се, че в Сао Пауло живеят над един милион японци. Също и толкова на брой от Средния изток. Забелязах реклама за бърза храна, написана на английски и японски. Изглеждаше някак си типично по бразилски.
Стигнахме до извит дървен портал, зад който се намираше малка японска градина. Вътре имаше ресторант, разделен на уютни сепарета. Едър японец боравеше показно с големи ножове. Примигнах, докато го гледах как ги премята из ръцете си — очаквах всеки момент да зърна как някой пръст отхвърча от ръката му в суровата риба, която кълцаше на дъската пред себе си.