Мястото гъмжеше от бразилци от всички разновидности на кожата, но след малко ни настаниха в едно тясно сепаре за двама. Поръчахме бира.
— Е, този път май вече сделката с фавелите е на път да стане — каза Изабел.
— Да. Така и трябва да бъде. Ти го заслужаваш.
— Благодаря. Харесва ми да работя с друг върху това. Обикновено върша цялата работа сама. Но двамата с теб сме отличен екип.
Тя ме дари с окуражаваща усмивка.
— Така е. Жалко само, че няма да мога да я изведа до края с теб.
— Няма да можеш ли? Защо? — Със задоволство видях разочарованието върху лицето й. В действителност аз също изпитах разочарование.
— Възнамерявам да напусна веднага щом се върна в Лондон.
— Наистина ли? Защо?
— Знаеш. Разговаряхме вече за това. Просто не мога да свикна с начина, по който работи Рикардо.
— Разбирам — каза тя и сведе поглед.
Една сервитьорка направи поредната обиколка за събиране на поръчки. След минута разглеждане на менюто поръчах темпура, а Изабел — суши.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Сигурно ще завърша дисертацията си. — Повдигнах рамене. — И ще се опитам да си намеря работа.
— Не говориш особено оптимистично.
— Изобщо не съм оптимист. Нуждаех се от работата в „Декер“. И от парите. Няма да мога да продам апартамента за стойността на ипотеката. Така че ще ми се наложи да го давам под наем, макар че ще ми е нужен доста късмет, за да покривам вноските по ипотеката. А работа много на пазара няма. И все пак няма да е зле да се върна към дисертацията си.
Изабел кимна съчувстващо. Явно й беше трудно да разбере гледната ми точка с баща като нейния и собствения й значителен доход. Изглежда обаче успя.
— Съжалявам, че не се получи, Ник.
— Аз също. Развалих всичко.
— Мисля обаче, че си взел правилното решение. Знам, че ми е лесно да го кажа, защото нямам никакви финансови проблеми, но не мисля, че би могъл да работиш в „Декер“ и едновременно с това да си щастлив.
— А какво ще кажеш за себе си?
Тя се усмихна.
— Много неудобен въпрос.
— Съжалявам. Не трябваше да те питам.
— Не, всичко е наред. Мисля, че все още се мъча да докажа на себе си, че мога да върша добре тази работа. Не искам да се предавам. А и понякога, в дни като този, работата сякаш си струва.
— Е, късмет — казах и вдигнах чашата.
— И на теб — отвърна тя и също вдигна своята. — Ще ми липсваш.
Думите увиснаха във въздуха. За миг тя се смути, сякаш искаше да ги върне, но после като че ли размисли и се отказа. Гледаше ме право в очите, сякаш смисълът на думите й би трябвало да ми е съвсем ясен, също както и че тя не дава пет пари, че знам това.
Сърцето ми подскочи. Гъмжилото в ресторанта изчезна от зрението и слуха ми. Остана само Изабел, пред мен.
Мълчахме и двамата. Мисля, че се захилих глупаво. Изабел заби поглед в масата, докато й сервираха супата, после вдигна поглед и ми се усмихна. Сякаш потънах в тази усмивка, в тези големи тъмни очи.
После тя се изкикоти и двамата се отпуснахме и започнахме да ядем.
Пътят на таксито до хотела ни отне половин час. Беше късно, денят се бе оказал дълъг и двамата бяхме уморени. Изабел положи глава на рамото ми и притвори очи. Седях неподвижен, страшно напрегнат от допира на тялото й. Лек аромат на парфюм, който вече свързвах единствено с нея, се носеше около нас. Кичур от тъмната й коса се разпиля по брадичката ми. Не го махнах.
Когато таксито спря пред хотела, тя отвори очи. Беше полунощ. Асансьорът ни чакаше. Този път и двете ни стаи бяха на един и същи етаж. Асансьорът плавно потегли нагоре и Изабел задържа очи върху моите и се усмихна срамежливо.
След една безтегловна минута се озовахме в стаята й. Тя ме гледаше как се събличам. Ръцете ми трепереха от вълнение и възбуда. Пръстите ми не успяваха да разкопчават ризата и панталоните.
Тя се засмя. Дрехите й се плъзнаха от тялото й без видимо усилие. Тя приседна гола на леглото. Единият й крак беше подгънат под нея, малките й гърди бяха вирнати към мен. Целунах я. Устните й бяха меки и податливи, а езикът й — бърз. Тя ме докосна и аз изстенах. Привлякох я към себе си; дланите ми затанцуваха по тялото й. Тя затрепери под ласките ми.