— Сигурно е прав.
— Знаеш колко добре се контролира. Не би поставил нищо по-високо от „Декер“. А и обича да говори много колко важно е семейството, макар че, разбира се, едва ли се вижда с Лусиана. Мисля, че е някаква измислица, която си е създал и вярва в нея.
— А ти повярва ли му? Че това е било единствената му изневяра?
— Да. Разбира се, това са думите, които иска да чуе всяка тъпа любовница, но в този случай мисля, че беше истина. Мисля, че е бил ужасен, че е допуснал самоконтролът му да рухне. Повече не се повтори.
Загледах се в тавана, замислен за Изабел и Рикардо. Не ми хареса. Сигурно имаше и елемент на ревност, но не беше само това. Исках да прогоня Рикардо от живота си, а вместо това той идваше дори още по-близо до мен.
— Какви са ви сега взаимоотношенията?
Тя въздъхна.
— О, той се държи много професионално с мен. Приятелски. По същия начин, както и с останалите. Аз самата се опитвам да му отвърна със същото, но не успявам да се справя съвсем.
— И откъде тръгна историята за Едуардо?
— Мисля, че колегите усетиха, че нещо става с мен. Само че объркаха братята. — Тя потрепери. — Ух. Само като си помисля какво би било с другия, направо ме побиват тръпки.
— А след Рикардо?
— Няма никой. До този момент. — Тя се извърна към мен и се усмихна.
Аз се разтопих.
— Знаеш ли, не би трябвало да го правя — каза тя и се наведе да ме целуне.
Но го направи. Още два пъти.
Бяхме взели стаи в хотел за делови гости, вклещен между вмирисаната на желязо река Пинейру и една магистрала. Зората се надигаше алена над смога на Сао Пауло. От прозореца се виждаше ивица опустошена земя, превърната във футболно игрище, и една малка фавела. Теорията на Изабел беше, че в Сао Пауло така или иначе не гъмжи от хубави места, а този хотел предлага добри удобства и освен това е близо до летището.
Върнах се в собствената си недокосната стая да се облека и след няколко минути отидох да взема Изабел.
Тя ме погледна и се засмя.
— Изглеждаш страхотно.
Погледнах се в огледалото. Около очите ми имаше тъмни кръгове с жълт ореол. Изгледах я.
— И ти не изглеждаш като току-що изскочила от модно ревю.
Тя се прозина и се протегна. Изглеждаше страхотно. Уморена, но страхотна.
— Какво ще си помислят в градския съвет? Сигурно ще решат, че сме работили цяла нощ върху проекта.
Изабел се изсмя.
— Ще си го помислят, ако са англичани. Но тъй като са бразилци, веднага ще им стане ясно, че цяла нощ сме правили секс.
— О, господи!
Тя пак се засмя.
— Не се тревожи. Няма значение. В действителност, мисля си, че това даже ще им се понрави. — И тя ме прегърна и ме целуна дълго и страстно.
Подозирам, че всичко им стана ясно, но едва ли имаха някакви възражения. Прекарахме още един ден в упорит труд, но беше приятно, и напреднахме още. Приключихме към шест, след което прекарахме съботната нощ в леглото в Сао Пауло, със стайно обслужване, което ни подкрепяше с храна и напитки.
За Изабел, която беше кариока, перспективата да прекараме целия уикенд в Сао Пауло беше истински кошмар, така че тя предложи да отлетим до Рио в неделя сутринта, след което рано сутринта в понеделник да хванем совалката обратно за Сао Пауло. Искаше да ми покаже плажа, след което щяхме да вечеряме с баща й.
Първоначално бях против идеята й — не бях сигурен дали искам да се върна отново на плажа на Рио. Изабел обаче ми обеща, че плажът, на който ходела, бил съвсем безопасен и че вероятно ще вечеряме в яхтклуба на Рио, който имал въоръжена охрана. Накрая склоних, засрамен от нервността си.
Плажът беше претъпкан с чудесни кафяви тела. Всички мъже бяха със страхотни мускули, резултат от упорити тренировки, а жените имаха гладка и мека кожа, покрита със загар, която се подсилваше от бикините, разкриващи почти всичко. В Бразилия задникът е всичко и банските костюми се произвеждат именно с тази цел — да го разкриват в цялата му прелест.
Изабел беше облякла бански със седефен цвят и изглеждаше зашеметяващо. Човек много трудно можеше да се сдържи да не я оглежда. В действителност беше невъзможно, така че дори и не направих опит да се сдържам.
Най-интересното обаче беше, че никой не лежеше проснат на пясъка или с книга в ръка, както обикновено се прави на европейските плажове. Хората седяха, клечаха или стояха прави и разговаряха. Това вдигаше доста шум. Затворих очи и цялата тази гълчава от писъци, смехове и бръмчене на мобифони сякаш ме пренесе в някое пренаселено кафене.