— Какво има? — попита тя. По носа й се стичаха капчици дъжд.
— Шофьорът на колата отзад. Бих могъл да се закълна, че чакаше някого на летището тази сутрин.
— Къде? — Тя също се извърна да погледне.
Дъждът биеше бясно по задното стъкло, образувайки водна завеса.
— Не мога да го видя вече. Нито колата му. Мисля, че беше фиат. Син.
И двамата се напрегнахме да зърнем нещо през вихрушката. Нищо.
— Сигурен ли си?
— Да ти кажа честно, не. Може и само да ми се е сторило.
Тя ми стисна ръката.
— Станал си много подозрителен след онова, което се случи тук. Рио не е чак толкова опасен град.
— Може и да си права — казах, но въпреки това през няколко минути не спирах да се обръщам. Нищо не се виждаше.
Имахме среща с Луиш в яхтклуба. Пътят ни отне четиридесет и пет минути. Движението бе намалило скоростта си до минимум и просто пъплеше. Потоците вода се стичаха от всички околни възвишения, като често покриваха дори и гумите на автомобилите.
Докато стигнем яхтклуба, вече се стъмни. Луиш ни чакаше. Той прегърна Изабел, която му отвърна със същото. Изглеждаше искрено зарадван като ме видя, което ми достави удоволствие. Клубът, разбира се, се намираше в съседство с един малък кей и успяхме да различим в здрача яхтите, клатушкащи се в заливаното от проливния дъжд море. От време на време пороят стихваше и се откриваха сградите от другата страна на залива Ботафого и внушителните очертания на планината, която се извисяваше над нас.
Изпих неизбежната кайпириня — започвах да проумявам, че никой чужденец в Бразилия не може да избяга от нея, и хапнах някаква прочута риба, чието име не успях да запомня. Луиш и Изабел правеха всичко възможно, за да избягват неудобните теми; не станах свидетел дори и на най-малък спор. Изабел изглеждаше щастлива, особено оживена и се къпеше във вниманието на баща си и моето.
— Значи ти не искаше да прекараш уикенда в Сао Пауло, Ник? — попита с усмивка Луиш.
— Изабел не изглеждаше особено въодушевена от идеята.
— Къде го разходи? — попита я той.
— До Пойнт — отвърна тя.
— А, много добре. Хареса ли ти гледката, Ник?
— О, татко!
— Един от нашите поети е казал: „Вода, вода навсякъде, а капка няма и да пиеш“.
На Луиш това му се стори особено смешно. Изабел стисна устни.
— Е, радвам се, че си намерила няколко минути и за стария си татко — каза той.
— Съжалявам, че не мога да остана при теб довечера — каза тя. — Но утре сутринта потегляме рано за летището, а аз знаех, че днес си в Петрополис, така че ми изглежда по-разумно да остана в хотела с Ник. За да мога да го закарам до летището.
Обяснението беше изречено в скороговорка и ми се стори малко пресилено. Стори ми се, че същото си го помисли и Луиш, ако се съдеше по погледа, който ми хвърли. Престорих се, че не съм го забелязал.
Той обаче само повдигна рамене.
— Няма значение. Разбирам. Ти често отсядаш в „Палас“ на Копакабана, когато си тук по работа. Просто беше хубаво да се видим на вечеря.
Изабел се изчерви и се зае с храната си.
— Съжалявам много за сделката с „Фавела Байро“ — каза Луиш.
— Да, знам. Целият скандал беше изработен от Рикардо. Всичките тия подмятания за наркобандите, свързани със сделката, бяха смехотворни. Рикардо просто искаше да е сигурен, че „Блумфийлд Уайс“ няма да откраднат мандата.
— И аз си помислих, че ще е нещо от този род. Никога не съм вярвал на вестниците на Освалдо. Дори не ги чета.
— И въпреки това имаме още един шанс. Сао Пауло са силно заинтересовани да осъществят подобна сделка.
— Добре. Е, желая ви повече късмет тук. Значи утре сутринта пътувате обратно?
— Да — отвърна Изабел.
— Е, не забравяй, че в Сао Пауло можеш да издишваш, но не вдишвай, Ник.
— Няма да го забравя — засмях се.
Тръгнахме си в полунощ. Дъждът още валеше със същата сила, без никакви изгледи да спре до сутринта.
— Искате ли да ви върна с моята кола? — предложи Луиш.
— О, не — каза Изабел. — Поръчала съм такси да ни посрещне от хотела. Сигурно вече ни чака от поне три часа. Трябва да се приберем с него.