Луиш ми хвърли поредния подозрителен поглед, който аз игнорирах.
— Добре, до скоро виждане, мила моя. — Той се приведе и целуна дъщеря си. После се изправи и ми стисна ръката. Срещнах погледа му; за мое облекчение беше все така дружелюбен. — Радвам се, че се видяхме пак, Ник. Ще се радвам да се отбиеш и при следващото ви идване в Рио.
— Благодаря — казах. — Непременно ще го направя.
Той затича под дъжда към колата си с униформения шофьор, а ние скочихме в таксито.
— Защо не отидохме с него? — попитах я.
— Предполагам, че можехме, но просто не ми даваше сърце да го карам да ни оставя пред хотела заедно.
— Мисля, че той подозира нещо.
— Така ли? — Изабел се отпусна на седалката. — Е, какво пък. Мисля, че те харесва.
— И аз го харесвам.
Изабел се усмихна, после положи глава върху рамото ми.
— Тооолкова съм уморена…
След алкохола и умората зрението ми беше малко размътено. Пътят беше пуст, ако не се броеше колата пред нас, която се движеше бавно. Изведнъж тя спря.
Шофьорът ни изпсува полугласно и заби спирачки, като едновременно с това натисна клаксона. Изведнъж пространството, заобикалящо колата се взриви от движение. Шофьорът също го видя и удари бутона до рамото си. Системата за централно блокиране заключи автоматично всички врати. Той бясно превключи на задна скорост и натисна педала на газта. Зад нас се разнесе трясък. Обърнах се. Друга кола блокираше пътя ни за бягство отзад. Таксито скочи напред и се заби в автомобила пред нас, докато шофьорът се мъчеше да открие пролука в блокадата. В следващия миг прозорецът му се разби на хиляди късчета. В отвора се промуши пистолет и нечий глас изкрещя настойчиво. Шофьорът вдигна ръце от волана и отключи вратата си.
Изабел изпищя.
Извъртях се рязко към вратата си, която внезапно се отвори. Нечия ръка мълниеносно завря пистолет в лицето ми. Мъж с нахлузен на главата чорап ми изкрещя нещо на португалски.
Револверът беше сребрист — приличаше на „Колт“ 45-и калибър. Юмрукът, който го стискаше, беше толкова напрегнат, че трепереше. Беше истинско чудо, че още не беше изгърмял.
Момъкът беше като изпаднал в треска.
Крясъкът премина в писък. Запазих пълна неподвижност и само заекнах:
— Nao, entendo.
Мъжът продължаваше да пищи. Усетих удар в гърба си, докато извличаха Изабел от колата, но не можех да откъсна очи от револвера.
След това той се пресегна в колата и ме сграбчи за сакото, като продължаваше да крещи. Позволих му да ме измъкне на дъжда. Той ме блъсна към най-близката кола отзад. Чух Изабел да пищи зад мен, докато я влачеха към предния автомобил.
Бързи и разтреперани ръце ме блъснаха в междината между предните и задните седалки, но не можах да се побера. После предната седалка беше отметната напред и нечия ръка блъсна лицето ми в пода. Миришеше на прах и цигари. Един от нападателите седна на седалката до мен, чух вратата на колата да се затръшва и усетих студеното дуло да се забива във врата ми. Беше мокро и капките започнаха да се стичат във врата ми.
Някой пак изкрещя нещо на португалски и колата полетя напред. Движехме се бързо и с постоянна скорост, нямах представа накъде.
17.
Започнах да прехвърлям през ума си случилото се. Бяхме отвлечени, беше повече от очевидно. Надявах се, че Изабел е наред. Чудех се къде ли ще ни откарат и какво ще направят с нас. След като ни бяха отвлекли, значи им трябвахме живи.
Но кой щеше да плати нашия откуп? Луиш щеше да плати този на Изабел. Щяха ли „Декер“ да платят моя? Господи, така се надявах. Рикардо имаше репутацията на човек, който се грижи за хората си. Слава богу, че нямаше представа за решението ми да напусна.
Колко ли време щеше да отнеме процесът? Може би Изабел имаше представа. Бях чувал, че отвличанията в Рио са нещо съвсем в реда на нещата, така че тя по всяка вероятност беше запозната.
Бях в много неудобна поза, с огънат гръбнак и лице, забито в пода. Опитах се да се раздвижа, но реакцията беше крясък и дулото се заби отново във врата ми. Така че реших да остана така, както си бях.
Внезапно колата забави ход и зави. Сега вече се движехме значително по-бавно, като спирахме и потегляхме периодично. След още няколко минути започнахме да се изкачваме, като лъкатушехме по някакъв стръмен склон.
Пътувахме така половин час или може би и час, трудно ми беше да преценя. После направихме още един завой и колата започна да подскача и да се друса. Черен път. Бузата ми се блъскаше в пода при всяко раздрусване. Поехме по един още по-стръмен от предишния склон, който накрая се изравни. В един момент окончателно спряхме.