— Ник, бягай! Остави ме!
Изправих се и видях единия от нападателите ни само на няколко крачки над нас. После чух крясъка на съмишленика му зад него и острия пукот на изстрел. Погледнах Изабел. Очите й ме умоляваха да бягам. Да остана ли при нея? Нямаше ли да имам повече възможности да я освободя, ако останех с нея, вместо да побягна?
Един господ само знаеше.
— За бога, бягай! — изкрещя тя.
И аз побягнах.
Свлякох се надолу по пътеката и хвърлих поглед назад. Видях двамата мъже спрели до храста, където Изабел бе заплела ръцете си. Молех се да не й причинят зло.
Продължих да бягам, оставяйки късчета от кожата и дрехите си по околните храсти и камъни, като не напусках слабите очертания на пътеката. След десетина минути се спрях да се вслушам след себе си.
Не долавях нищо, освен нощните шумове на гората. Не ме преследваха. Смъкнах се до един ствол да успокоя дишането си.
Над мен високи дървета затъмняваха нощното небе. Беше мрачно и мокро, с всевъзможни тайнствени растения, сраснати в причудливи очертания и форми. Не можеше и въпрос да става да се отклоня от пътеката. Едва ли щях да стигна далеч с вързани ръце. Но ако следвах пътеката, може би щях да изляза на по-голям път или шосе — и нямаше ли просто да ме чакат там да им падна в ръцете? Нямах избор. Трябваше да се придвижвам напред по възможно най-бързия начин, преди да са се организирали.
С облекчение се уверих, че пътеката продължава надолу по склона. Знаех, че ако човек се заблуди в шотландските планини, трябва само да върви надолу и все някъде по пътя ще срещне цивилизацията. Тази теория трябва да беше в сила и за бразилските гори.
Бях почти сигурен, че се намираме в гората Тихука, част от атлантическите тропически гори на запад от Рио. Не можеше да е чак толкова обширна, че да не се натъкна на някое населено място или пътна артерия. Или грешах?
След около половин час стигнах до едно дефиле. Беше осеяно с големи, открояващи се в мрака камъни, през които се провираше поток. Камъните сигурно бяха довлечени от някакъв порой — и не беше чудно при такива дъждове. Само това ми трябваше сега — някой порой.
Реших да изоставя пътеката и да последвам потока — надявах се по този начин да избегна евентуална засада на края на пътеката. Провирането между едрите камъни не беше лесно в мрака и напредвах бавно.
Точно когато небето започваше да просветлява, видях един мост. Спрях да си поема дъх зад един от огромните камъни. Ами ако ме чакаха край моста? Ако тръгнех по пътя, нямаше ли да ме открият нападателите? Не знаех. Реших да не вървя по никакви пътища, а да продължа по коритото на потока под моста, докато не се натъкна на някакво населено място.
Умората почваше да си казва думата. Краката ми бяха целите изподрани и натъртени, всички мускули ме боляха. По едно време седнах да отдъхна. В Бразилия зората пуква бързо и скоро вече можех да виждам в сивия утринен здрач. Отвсякъде бях обграден с гора и стръмни хълмове, които се издигаха зад мен чак до облаците. Нощните шумове бяха замрели и царуваше странна тишина. Имаше нещо зловещо в тази мъглива и мрачна гора. Надолу по потока не виждах нищо, освен сивота. Усещах как студът започва да се просмуква в мен.
И изведнъж някъде вдясно зърнах ивици по-светло сиво. Пушек!
Изправих се и се повлякох надолу по коритото на потока. Пушекът излизаше от едно голямо здание с гръб към потока. С мъка се закатерих по една стръмна пътека към сградата.
Заобиколих зданието и застанах отпред. Беше нещо като ресторант. Натиснах един звънец и зачаках.
18.
Собственикът на ресторанта говореше английски и настоя да ме нахрани, преди да ме закара до хотела. Отне ни два часа, като повечето от тях бяха сред претоварения трафик на Рио. Нямах никакъв проблем да го убедя да не съобщава в полицията. Исках първо да говоря с Луиш. Бразилската полиция ми беше нещо абсолютно непознато. Тревожех се, че мога да изложа Изабел на риск, ако се свържа с властите.
Причиних доста въпросителни повдигания на вежди, докато прекосявах фоайето на хотела в раздърпания си вид, и се прибрах направо в стаята. Открих номера на „Банко Оризонте“, набрах го и поисках да ме свържат със сеньор Луиш Перейра.
— Да, Ник, какво има? — Басовият глас беше приятелски, но примесен с леко любопитство за причината да му звъня рано сутринта.
— Отвлякоха Изабел.
Последва тишина.
— Къде си? — попита накрая той, с външно все още спокоен глас.