Вечерята беше омлет и салата. Луиш почти не се докосна до храната. Досега той бе съумявал да запазва външното си спокойствие, ако не се броеше появата на напрежение между него и Нелсън точно след като похитителите бяха предявили първото си искане. И изведнъж, както си седяхме, долната му устна потръпна, той захлупи глава в ръцете си и се разхълца.
Гледах го мълчаливо. Внимателно протегнах ръка и го докоснах по ръкава.
— Тя е мъртва — изхлипа той.
— Не, не е. Може би ще се обадят по-късно.
— Защо да се обаждат? Това беше прост въпрос? Всичко, което трябваше да направят, беше да я питат и да ми го предадат. Казаха ми, че ако не им платя до два часа, ще е мъртва. И тя е мъртва.
— Възможно е да е било измама. Може би не са били истинските похитители.
— Как е възможно? Нали вече го обсъждахме. Никой друг не го знае.
Внезапна мисъл ме прониза.
— Защо тогава ми се обадиха в хотела?
— Защото са те проследили — отвърна Луиш. — Знаят, че си отседнал там.
— Да, но биха могли да вземат номера ви от Изабел. Защо не са го направили?
— Защото е мъртва. Иначе щеше да им го каже.
— Луиш, няма причина да я убиват! — Мозъкът ми, в който през последните три дни бе бушувала вихрушка, внезапно се проясни. — Сетих се! Това е бил шофьорът на таксито! Той видя отвличането и офейка. Може да е казал на свои приятели и те да се опитват да измъкнат подкупа вместо истинските нападатели.
Луиш се вслуша в думите ми.
— Ще се обадя на Нелсън и ще му кажа какво мисля.
Но още преди да посегна към слушалката, телефонът иззвъня. Замръзнах. Луиш го сграбчи.
Аз грабнах втората слушалка, която беше свързал Нелсън. Сега гласът беше друг. По-млад, по-спокоен. Луиш разговаря в продължение на две минути. Не можах да разбера почти нищо, но след като затвори, той се усмихна.
— Е?
— Беше друг мъж. Каза, че се казва Зико. Твърди, че държи Изабел. Иска откуп. Зададох му въпроса за любимата й кукла и той го прие съвсем спокойно. Каза, че ще се обади с отговора.
Усетих как ме залива вълна от облекчение. Значи първото обаждане е било фалшиво. Предпочитах гласа на Зико. Звучеше по-спокойно, по-рационално.
— Зико? Това не беше ли името на някакъв футболист?
— Да. — Луиш мрачно се усмихна. — Беше страхотен. Играеше за „Фламенго“. Моят клуб.
— Колко иска?
Луиш се навъси.
— Петдесет милиона долара.
— Петдесет милиона! Господи! Разполагате ли с толкова?
— Технически дялът ми в „Оризонте“ може и да струва толкова, но няма начин как да ги събера, освен ако не продам банката, което ще бъде много трудно. Не, невъзможно.
— И все пак това е начало — казах.
— Да, това е начало — усмихна се той.
19.
Следващите два дни бяха по-леки. Зико се обади след половин час с правилния отговор на въпроса — Лулу. Той отправи заплахи за това как щяла да умре Изабел, ако до края на седмицата не получи петдесет милиона долара, но Луиш не му повярва, нито пък аз. Бяхме радостни, че най-после бе започнал процесът, който трябваше да доведе до освобождаването на Изабел.
Седяхме около масата за закуска заедно с Нелсън. Луиш беше почти усмихнат.
— Сега трябва да обсъдим тактиката — започна Нелсън. Беше облякъл една особено яркопурпурна риза. От разкопчаната му яка надзъртаха гъсти сиви валма. Говореше спокойно и бързо. Беше доказал правотата си с подозрението за фалшивото искане за откуп и сега вече беше по-лесно да му се доверяваме.
— Добре — каза Луиш.
— Трябва да решим колко сте готови да платите за Изабел.
— Но това е нелепо! — бурно възнегодува Луиш. — Готов съм да дам всичко!
— Не, не това е отговорът — възрази Нелсън. — Не забравяйте, че това е търговска сделка. Отговорът е най-ниската сума, с която можете да си получите дъщерята обратно. Вижте, похитителите не знаят с колко точно пари разполагате. Ще стигнем до един момент, когато ще трябва да заявим, че това е нашата окончателна оферта. После, в случай че похитителите ни повярват, ще ни предадат дъщеря ви.