Мария не спираше да ни хока. Тя, изглежда, понасяше добре напрежението, докато в един момент не изтича внезапно от стаята, за да не видим, че плаче. Корделия отскачаше всеки ден за по час-два, но и за нея чакането беше непоносимо. Бе станала съвсем друга, напълно различна от онази корава жена, с която се бях запознал в детския дом. Беше спряла да ходи там. Само засега, така ни обясни.
Оставах в апартамента на Луиш през деня, а нощите прекарвах в хотела. Два пъти излизах на разходка по богатите улици на Ипанема. Беше хубаво да се разхождам така, да гледам как хората пазаруват в скъпите бутици, да скитам покрай сергиите, където продаваха цветя или индианска бижутерия. Ипанема представляваше основно гора от здания с луксозни апартаменти, сбити между брега и лагуната. От време на време сред тях се мяркаше и някое старо колониално здание, но според стандартите на Ипанема „старо“ означаваше нещо отпреди петдесет години. Открих един много приятен бар в една такава „стара“ сграда и се отбивах за по някоя бира. Бях чел някъде, че „Момичето от Ипанема“ е била написана от мъж, който редовно киснел в някакъв местен бар и гледал местните хубавици. И действително тук бе пълно с безброй млади, загорели и чудесни момичета. Но те само ми напомняха за Изабел.
Опитах се да си представя къде ли се намира и в какво състояние е. Дали я хранеха добре? Дали й позволяваха да се мие? На нас ни беше много трудно, но на нея сигурно й беше още по-трудно. Но тя беше силно духом момиче. Ако някой можеше да се справи с такова изпитание, това беше тя.
Не трябваше да я изоставям. Не трябваше да я изоставям!
Заобикалях отдалеч плажа на Ипанема. След отвличането бях забравил за известно време наръгването си. И исках да си остане забравено. Страховете ми от прането на пари и загрижеността ми по отношение на „Декер“ бяха отстъпили на заден план. Просто исках Изабел да е свободна. Само това ми беше в главата.
Редовно разговарях с Рикардо и го информирах за напредъка с преговорите. Уравновесеният му глас ми действаше успокоително. Той беше впечатлен от Нелсън като преговарящ. За него беше удоволствие да продължи с плащането на сметката за хотела. Беше разговарял с Луиш, който му бе заявил твърдо, че има голяма нужда от мен тук.
Говорих и с Джейми. Беше олицетворение на съчувствието. Каза, че целият салон бил в шок, но че животът си има своите закони. Ставаше дума за продажбата на сделката за Мексико. Не вървяла много добре и в счетоводните книги на „Декер“ имало още голямо количество облигации. Самата ситуация в Мексико започваше да се клати: хората започваха да се питат дали правителството ще съумее да рефинансира дълговете си, които трябваше да се погасяват тази година.
Не давах пет пари.
Полицията идва отново. Бяха успели да идентифицират гласа на Зико с два предишни записа, правени при други отвличания. И в двата случая с жертвите се бяха отнасяли добре и накрая ги бяха освободили. Това повдигна духа на Луиш. Също и моя.
Самото очакване обаче започваше да ни тежи. Бяха изтекли едва четири дни от отвличането на Изабел, но на нас ни се струваха много повече. Нелсън ни предупреди да се подготвим за продължително чакане — тези случаи се проточвали със седмици, а понякога и с месеци, не с дни. Но въпреки това при всяко иззвъняване на телефона тримата с Луиш и Корделия все си мислехме, че това ще е окончателното споразумение за освобождаването на Изабел. Разбира се, че грешахме.
По предложение на Корделия през уикенда посетихме фазендата на Луиш близо до Петрополис — тя чувстваше, че една смяна на обстановката ще се отрази добре на Луиш. Той се тревожеше, че Зико няма да може да се свързва с нас, но тя му посочи, че ако Мария му даде номера в Петрополис, той едва ли ще се откаже да говори.
Луиш ме взе от хотела в късния петъчен следобед. Шофьорът му ни откара до летището „Сантос Дюмон“ в центъра на града. Останах изненадан. Петрополис беше само на четиридесет километра и никой не ми беше обяснил, че ще пътувам дотам по въздуха. Луиш се поразсея малко, докато ме водеше през летището до един малък микробус, който ни откара до един син хеликоптер. Беше с пет места. Корделия и съпругът й вече ни чакаха. Аз също се качих, като се преструвах, че за мен това е най-обикновеното нещо на света. След две минути хеликоптерът се издигна във въздуха и полетяхме над залива Гуанабара.
Двайсет минути по-късно се озовахме над планините. Под нас, сред гънките на възвишенията, се точеха шосета и сгради. Снижихме и обраслите в гори склонове се издигнаха и от двете ни страни. Стрелнахме се в едно дефиле и там, под една гола скала, изскочи голяма бяла къща, обградена от буйна градина. Имаше и езеро, а до къщата — затревена площадка.