— Как?
За пръв път от няколко дни той се усмихна. Не беше широка усмивка. Начинът, по който изви ъгълчетата на устата си, ми напомни за Изабел.
— Бочи е още в началото на бизнеса си в медийния свят на Рио. Аз имам приятели с по-големи вестници. Можем да обърнем стратегията на Рикардо срещу самия него. Ще го накарам да страда. Това все пак е нещо, което можем да направим за Изабел.
21.
В понеделник сутринта с трепет се отправих на работа. Там обаче ме посрещнаха с усмивки и кимания, съчувствие и деликатно зададени въпроси. В известен смисъл все едно че се прибирах у дома. Това обаче нямаше да продължи дълго.
След като съвещанието приключи, се замъкнах до бюрото си. За трите седмици отсъствие на бюрото се бе струпала солидна купчина документи. Хвърлих поглед към мястото на Изабел. Бюрото й беше празно. Подредено. В очакване на следващия обитател.
Рикардо се приближи, дръпна един стол и седна до мен. Около мен беше спокойно; бяхме отдалечени от квадрата на търговците и агентите по продажбите, които вече се бяха хванали като удавници за телефоните.
— Как се чувстваш?
Само повдигнах рамене.
— Всички преживяхме шок — продължи Рикардо. — Последните две седмици беше страшно напрегнато. И тъкмо когато вече потръгна, всичко рухна.
Кимнах.
— Баща й сигурно го е преживял много тежко. Той означаваше много за нея. — Разбира се, Изабел трябва да му бе разказала всичко за себе си и семейството си: същото, което беше споделила и с мен. Не бях сигурен, че това ми хареса.
— Много му е трудно. Да не знае дъщеря му жива ли е, мъртва ли е.
— А онзи, Нелсън Зарур, мисли, че няма вероятност да е още жива, така ли?
— Винаги има вероятност. Но той не е оптимист. Нито пък полицията.
Замълчахме. Не ми се разговаряше с него на тази тема. Имаше обаче нещо в откритостта му, нещо на което не можеше да се устои.
— Харесвах я — каза той. — И ако не греша, ти също.
— Харесвах я — повторих като ехо. — Искам да кажа, че я харесвам. — Ненавистна ми беше мисълта да говоря за Изабел в минало време. За мен тя беше още жива. Трябваше да е жива.
— Съжалявам — произнесе Рикардо. — Ти си прав. Не мога да приема, че тя е… че не е жива. — В гласа му се промъкна нежност, която не бях долавял до този момент. — Хората реагират по най-различен начин при такива трагедии. Не знам как се чувстваш ти. Ако искаш, поеми си малко дъх. Или може би искаш да се захванеш с работа, за да не те измъчват такива мисли? В „Декер“ умеем да бъдем търпеливи.
„Докато прочетеш бразилските вестници“ — помислих си. Луиш ми беше казал, че статията ще излезе в началото на тази седмица. Започнаха да ме измъчват съмнения. Във всекидневната на Луиш, пред камината и при мисълта за Изабел това ми се бе сторило добра идея. Сега обаче не бях толкова сигурен. Трябваше да взема мерки да ме няма наоколо, когато историята гръмне.
— Рикардо?
— Да?
— Искам да ти кажа нещо.
Той зачака.
— Напускам.
— Какво?
— Напускам.
Рикардо понечи да каже нещо, но видя изражението ми и се сдържа. Намести се върху стола и потърси погледа ми. Издържах неговия.
— Защо? — попита спокойно той.
— Мислех си за това, когато пътувах към Бразилия. И след това, което се случи с Изабел… Просто не искам да работя повече в „Декер“.
— Ник, съвсем естествено е да си разстроен. Вземи си малко отпуск…
— Не, не е само заради Изабел. — Поех си дълбоко дъх. — Не мисля, че мога да работя по начина, по който го правят в „Декер“.
Рикардо се навъси.
— Какъв начин? Какво искаш да кажеш?
Направих пауза да си събера мислите. Съзнавах добре, че не успея ли да бъда убедителен, Рикардо ще ме разубеди.
— Говорихме за това в самолета на връщане от Бразилия. А има и други неща, които съм видял и които ме карат се притеснявам още повече.
— Ти беше свидетел на битката за облигациите с „Блумфийлд Уайс“, нали? Разбира се, та нали ти изигра важна роля в нея.
— Да, бях свидетел.
— Не ти ли достави удоволствие?
— Достави ми.
Рикардо направи пауза и ме изгледа.
— Знаеш ли колко пари ще направиш тази година, ако се справяш все така добре, както си мисля, че ще го правиш?
— Не.
— Опитай се да отгатнеш.