— Е, девет месеца работа, това е малко над двайсет хиляди лири заплата. Плюс премията.
— Колко голяма според теб?
Проклятие! Трябваше просто да игнорирам въпроса му. Той обаче успя да ме заинтригува. Беше много умен. Бях постъпил в „Декер“ заради парите. Нямах представа колко щях да изкарам. Сега щях да разбера.
— Не знам. Може би десет хиляди лири?
— Ще бъдеш много изненадан, ако тази година премията ни не надхвърли сто хиляди долара.
Господи! Опитах се да потисна вълнението и внезапно пробудилата се алчност. Усетих някаква усмивка да се промъква по лицето ми, но успях да я потисна.
— О — произнесох с напрегнат глас.
— И, разбира се, ние ще започнем да инвестираме на твое име в тръстовете на служителите на „Декер“. След три години ще имаш най-малко половин милион. След пет — един милион. Кажи ми, все още ли искаш да напуснеш?
Виждах, че говори истината. Не се опитваше да ме заблуди. С един милион в джоба можех спокойно да напусна и да правя каквото си искам до края на живота си. Ако си тръгнех сега, бойлерът ми щеше да си остане развален.
Но пък щях да изгубя себе си. Щях да се превърна в съвсем друг човек, богат, но такъв, когото едва ли щях да харесвам. Човек, от когото Изабел със сигурност би се извърнала.
— Да — отвърнах.
Лицето на Рикардо пламна. Гневът си проби път.
— Наистина трябва да обмислиш добре идеята си. Вземи си една седмица отпуск.
— Не, искам да си тръгна още днес.
— Не си ли с мен, значи си против мен. Казвах ти го вече, нали? — В гласа му се бе промъкнал режещ ръб.
Вдигнах ръце.
— Виж, не искам да ставам враг на „Декер“. Просто съм се захванал не с тази работа, с която би трябвало.
— Не, Ник. Аз самият ти гласувах извънредно голямо доверие. А ти ме предаде. Няма да го забравя.
Очите му се забиваха право в душата ми, сини и пронизващи; почувствах се страшно неудобно. Прииска ми се да сведа глава и да промънкам: „Да, разбира се, Рикардо, ще се радвам да остана“. Но издържах мълчаливо погледа му.
— Добре. Не е необходимо да си тръгваш веднага. Не ми изглежда, че веднага ще се втурнеш при някой конкурент, или греша? — Той ме изгледа злобно.
Поклатих глава. Нямаше как да допусна два пъти една и съща грешка.
— Добре. Почисти си бюрото и от довечера си свободен. Ще говоря с Едуардо за обезщетението и заема ти.
Той се изправи, обърна ми гръб и се отдалечи.
Подпрях главата си с ръце и въздъхнах. Чувствах се като последната отрепка. Чувствах се нелоялен, непочтен, страхливец. Как бе успял да го постигне? Как бе успял да ме накара да се чувствам по този начин?
Само допреди няколко минути се бе отнасял към мен с искрена симпатия. И изведнъж… Сигурно беше поради безпощадната му праволинейност. Той приемаше всичко, което застрашаваше „Декер Уорд“ като персонално насочено срещу него, та дори това да бе напускането на един от най-младите му служители.
Думите му изплаваха в съзнанието ми. „Не си ли с мен, значи си против мен.“ Никакво място за компромиси.
Знаех, че съм взел правилното решение. Докато бях в Бразилия, съмненията ми относно прането на пари, начинът, по който бях измамил Войтек, и случилото се с Дейв бяха потънали някъде дълбоко. Но те щяха да изплуват рано или късно. Бях обсъждал оставката си с Изабел и тя я бе сметнала за добра идея. А и освен това, като имах предвид комбинацията, която бе предприел Луиш с пресата, най-добрият вариант за мен си оставаше да си обирам крушите. Стажът ми в „Декер“ се бе оказал крупна грешка. Колкото по-рано го оставех зад гърба си, толкова по-добре.
Бавно и целенасочено започнах да събирам нещата си.
Усетих нечие присъствие зад себе си. Беше Едуардо. Целият пламтеше от гняв.
— Рикардо ми каза, че напускаш.
— Точно така.
— Е, тогава е време да си тръгваш.
— Рикардо каза, че мога да изчакам до вечерта.
— А аз ти казвам да си тръгваш веднага — повтори твърдо Едуардо. — Охраната ще бъде тук само след минута.
Повдигнах рамене. Всъщност това ме устройваше. Бях събрал личните си вещи в един кашон — не бяха кой знае колко много.
Тъмните очи на Едуардо се забиха в мен.
— След като си отидеш, искам да забравиш „Декер“ и всичко, което си видял тук. Но аз няма да те забравя. Ще те държа под око. И ако те видя да опитваш нещо, каквото и да е, което да застраши тази фирма, ще взема съответните мерки. — Гласът му се бе снижил до шепот. Усетих как кожата ми настръхва — чисто физическа реакция на стаената в думите му заплаха. — Разбираш ли ме?