Гърлото ми пресъхна. Знаех, че Едуардо не се шегува. Не исках обаче да става свидетел как преглъщам на сухо.
— Какво ще предприемам от сега нататък си е лично моя работа.
— О, не, не е само твоя — изсъска той и се наведе към мен. — От сега нататък става и моя.
Вдигнах си сакото от облегалката на стола и го облякох. Едуардо беше прав да се тревожи за мен, разбира се. А пък като прочетеше статиите във вестниците в Рио…
Двама души от охраната спряха до бюрото ми. Претърсиха ме, преобърнаха джобовете ми и ме опипаха по гърдите, ръцете и краката. Едуардо изглеждаше искрено разочарован, че не откриха нищо.
Шумът в борсовия салон замря напълно; всички ме гледаха със зяпнали уста. Джейми ме видя от другата страна на квадрата.
— Какво става, по дяволите? — се изписа върху устните му.
Той още не знаеше, че съм напуснал. Потърсих с поглед Рикардо. Очите му ме гледаха без никакво чувство. Усетих погледите на останалите впити в мен. След като бяха успели толкова бързо да предадат Дейв на небитието, едва ли щяха да имат проблеми и с мен. Пазачите ме поведоха сред неестествената тишина към асансьорите.
Четиридесет етажа по-надолу ме очакваше реалният свят.
22.
Доволен въртях педалите към Примроуз Хил. Край на тревогите ми по отношение на Рикардо и Едуардо. Вече можех да забравя прането на пари и убийството. Бях се измъкнал!
Докато се добера до вкъщи, стана един часът, а бях гладен. Още от вратата се втурнах към хладилника. Нищо. Имаше все пак мляко, така че си направих корнфлейкс. Имаше и две кутии бира. През деня обикновено не пия, но този път направих изключение. Оказа се, че бирата и корнфлейксът не се погаждат добре.
Бях щастлив, че се бях отървал от „Декер“, макар и да се чувствах глупак, че се бях хвърлил като удавник към тях. Щеше да се окаже трудна за оправяне грешка. Налагаше ми се да си посипя главата с пепел и да отида при Ръсел Чърч в школата за руски изследвания, да си призная провала и да го помоля за съдействие за работа. Потреперих, като си представих формулярите, интервютата и обясненията, защо нямам никакви официални документи за квалификацията си по руски език — ако изобщо стигнех до този етап. Баща ми щеше да реши, че съм полудял.
И парите. Бях получил фиш с пари от „Декер“, който ми бе помогнал много. Но ипотеката върху апартамента ми си оставаше. Шибаният К. Р. Норис щеше отново да се лепне като пиявица само след ден-два. Дължах на Рикардо пет хиляди лири, три от които още бяха в банковата ми сметка. Е, тази сума щеше да ми помогне да изкарам следващите няколко месеца. Един ден щях да му ги върна. Може би.
Някакъв рязък шум се разнесе над главата ми, последван от приглушен трясък на изкъртвана мазилка. Спомних си, че възрастната женица над мен ме бе предупредила, че ще прави ремонт. До този момент не ми се бе налагало да прекарвам деня у дома, така че не го бях забелязал.
Привърших със закуската си и се вмъкнах в малката си спалня, прекрачвайки сака с екипа си за ръгби, който още не бях успял да изпера след последния мач за сезона. Еуфорията ми от напускането на „Декер“ бързо се изпаряваше — бях изправен пред реалността да живея без заплата. Леглото ме мамеше и аз се проснах в него. Лежах по корем, с отворени очи, а мислите преминаваха през ума ми като вихър.
Липсваше ми Изабел. Нетърпението, с което съзнанието ми се бе опитало да се справи с отвличането й, треската, с която се ровех из спомените си за нея, бяха отстъпили мястото си на изтощително и хронично отчаяние. Много ми беше трудно да се справям с несигурността. През повечето време убеждавах себе си, че тя е още жива. Но в мрачни моменти като този чувствах, че е мъртва, че никога вече няма да я видя. Въпросът обаче си оставаше. Ако тя беше мъртва, защо не са открили още тялото й? А ако беше жива, защо не се обаждаше Зико с доказателство за това? Защо ще му е да я убива, след като беше само на косъм от толкова много пари? Защо ще я държи жива, когато полицията всеки момент може да го спипа за врата? Трябваше да знам какво се е случило, каквото и да беше то. И въпреки това… Но поне имаше някаква надежда.
Телефонът иззвъня. Беше Джейми. Шумът и гълчавата от борсовия салон на „Декер“ се промъкнаха в микрофона.
— Какво направи, по дяволите?
— Напуснах.
— Знам, че напусна. Но защо? Рикардо е в страшно мрачно настроение. Той те ценеше високо, знаеш го. И защо не ми каза?