Почувствах се самотен.
Мислите ми се върнаха към „Декер“. Джейми бе споменал, че ме изкарвали поредния Дейв. Зачудих се какво ли е станало с Дейв. Не бях имал много време да го опозная по-добре, но ми бе харесал от първия път. А сега се чувствах донякъде сродна душа с него. Бивш служител на „Декер“ персона нон грата. Колега.
Изрових телефонния указател, който ми бяха дали при постъпването ми в „Декер“. Съдържаше всички домашни номера, включително и този на Дейв. От служителите на „Декер“ се очакваше да блъскат по двайсет и четири часа на денонощие.
Дейв вдигна слушалката.
— Ник! Как си? Какъв спомен от миналото! Мислех си, че повече няма да имам случай да разговарям с човек от „Декер“.
Обясних му ситуацията си и го попитах дали е възможно да отскоча да се видим.
— Разбира се, няма проблем. Ела днес следобед, ако искаш. Нямам нещо спешно. Имаш ли колела?
— Само две.
— Мотоциклет или велосипед?
— Велосипед.
— Добре, няма значение. Вземи метрото до Тейдън Бойз и ми звънни от станцията. Ще дойда да те взема.
Дейв ме посрещна с един стар „Форд Ескорт“. Минахме по цяла поредица добре поддържани градски шосета до една голяма модерна къща в края на една частна улица. Две големи табели „За продан“ красяха портала от двете страни. Дейв се посуети с дистанционното управление, докато отвори един просторен празен гараж, където да вкара форда.
— Не му ли е малко широчко тук?
— Не — отвърна Дейв. — Обикновено паркирах едно порше 911 точно тук, а там имаше един джип. Госпожата пък си имаше мини автомобилче. Обаче всичко вече отиде.
Минахме през гаража и влязохме в къщата.
— Познаваш ли жена ми Тереза?
Беше едра почти колкото Дейв, с изрусена коса и широка усмивка.
— Здравейте — каза ми тя. — Какво ще кажете за чаша чай?
— Не бих се отказал.
Дейв ме поведе по един предълъг коридор до един просторен салон с прозорец, който гледаше към зелена морава и плувен басейн. Тази къща му бе струвала куп пари.
— Хубаво местенце, нали? — каза той, проследявайки погледа ми. — Истински срам, че не е мое.
— Искаш да кажеш, че е собственост на строителното дружество ли?
— Още по-лошо — на „Декер“ е. Ако не мога да си платя ипотеката следващия месец, което и ще стане, те ще придобият собственост върху него. Правя всичко възможно да го продам преди това.
— Нямаш ли някакви спестявания?
— Всичко е в тръстовете на служителите, нали така? А аз не мога да се добера до тях, след като съм изгонен за лоша работа. Така че с две думи, всичко е загубено.
— Не се ли опита да си намериш някаква друга работа?
— Опитах. Нищо не стана. Не знам как го постига Рикардо, но човек може да си помисли, че съм абсолютно нищожество — поне от начина, по който се отнасят навсякъде с мен.
— И какво мислиш да правиш?
В този момент влезе Тереза с чая.
— Благодаря ти, скъпа — каза Дейв, седнахме и той продължи: — Да продам къщата. Имам няколко стари приятели от работата ми във „Форекс“, които ще ми помогнат да купя кръчма. Двамата с Тереза ще я управляваме. Да ти кажа честно, вече само това ми е в акъла. До гуша ми дойде от Сити.
— На мен също — обади се Тереза.
— Знам — казах.
— Значи и ти получи ритник отзад, а?
— Не съвсем. Сам се махнах.
— Защо?
Разказах му за резервите си по отношение на „Декер“ и за отвличането на Изабел. Той се смая.
— Такова прелестно дете! И умно при това. И не знаят дали е още жива?
— Не знаят.
— Нито кои са похитителите?
— Не. Отвличането е истинска индустрия в Бразилия. Буквално няма ден, без да се случи някъде на територията й.
— Плюс банкерите, които ядат желязото заради портфейлите си.
Изгледах го остро.
— Ти си казал на „Финансов преглед“, че имаш подозрения по този случай. Защо?
— Не беше нищо повече от това, което каза и ти — подозрение. Но доста силно. В „Декер Тръст“ има цял куп сметки само с номера, които ужким били недогледани от Едуардо. Рикардо твърди, че знае произхода на всички пари там, но не съм много убеден в това. А и ти вече познаваш Едуардо. Той с удоволствие ще си затвори очите при такива случаи.
— Добре, значи е възможно там да има някакви съмнителни пари. Но това не е доказателство, нали?