— Така е. Но на пазара се чуват слухове.
— Слухове?
— Да. Всички знаят, че „Шалме“ борави със съмнителни пари, а те притежават двайсет и девет процента от „Декер Уорд“. Сега вече мълвата почва да се носи и за нас. Още не е стигнало до ушите на Рикардо, разбира се, защото никой не би имал куража да му го изтърси в лицето. Но в кръчмите съм чувал доста приказки за това.
— И мислиш, че са верни?
— Отначало не им обръщах внимание. Започнах да се интересувам по-отблизо, когато Мартин Белдекос започна да души наоколо. Почна да задава трудни въпроси и не отстъпваше, докато не получи смислени отговори. После съвсем явно беше убит. А след като и теб те наръгаха, случайностите май стават множко.
— Значи наистина си разговарял с някого от „Финансов преглед“?
— Да. Голяма грешка от моя страна.
— Защо?
— Защото той спомена източници вътре в „Декер Уорд“, нали така? После разговаря с мен по домашния ми телефон. Сигурен съм, че Едуардо е сложил някъде подслушвателна уредба. Така ме пипнаха.
— Но защо го направи? Не може да не си знаел какви ще са последствията.
Дейв отпи от чая си и хвърли поглед към Тереза.
— Не знам. Просто нещата станаха съвсем кофти. Един го убиват, друг го наръгват с нож, всеки кърши ръце, никой не смее да зададе необходимите въпроси. Много мислих върху това, но не стигнах до нищо. Сигурно щях да си задържа дрънкалника затворен, но вече бяхме обърнали по няколко бири и си помислих: какво пък, по дяволите. И изплюх камъчето. Изобщо не предполагах, че ще ме изработят така.
Кимнах. Може би трябваше да задам още въпроси.
— Така че отидох в полицията — продължи той.
— Наистина ли?
— Да. След като ме изритаха. Така ми се беше вдигнало кръвното, че страшно ми се прииска да им го върна по някакъв начин.
— И какво каза полицията?
— Оказа се чиста загуба на време.
— Защо?
— Ами защото някакво убийство във Венецуела си е работа на тамошната полиция, нали така? Освен това Мартин Белдекос беше американски поданик, жител на Каймановите острови. Искам да кажа, че се оказа абсолютно задънена улица още от самото начало.
— Ами прането на пари? Това не ги ли заинтересува?
— Заинтересува ги. Донякъде. Но Рикардо е хитър като хлебарка. Разбираш ли, повечето от дейностите му всъщност не се контролират от никого.
— Как така?
— Ами така. На първо място, „Декер Уорд“ е фирма за търговия с ценни книжа и се подчинява на разпоредбите на Агенцията за ценни книжа и фючърси, а не на Централната банка. Хората от агенцията не ги е много грижа за прането на пари. Рикардо движи бизнеса си само от Канари Уорф, а Агенцията си има основно работа с главния офис в Сити. По-голямата част от търговията на развиващите се пазари изобщо не е регулирана, за разлика от тази на лондонската фондова борса. Внимават много за това. Така или иначе, повечето от сделките на Рикардо се осчетоводяват посредством „Декер Тръст“ на Каймановите острови, а „Декер Тръст“ е по закон съвсем отделна и самостоятелна компания на чужда територия, така че е извън контрола на британските власти.
— Разбирам. — Рикардо бе изтъкал много здрава мрежа, която никой да не може да разплете.
— И така, ще държат нещата под око. Но не могат да направят кой знае какво, докато няма пране на пари в Лондон.
— Ами полицията?
— И при тях е същото. Ако мога да им измъкна отнякъде някаква „подозрителна трансакция“, ще я прокарат през компютъра си. Очевидно държат под око сума ти банки за съмнителни операции.
Размислих над казаното.
— Миналия месец попаднах на един факс за Мартин Белдекос от Обединената канадска банка. В него се казваше, че Агенцията по борба с наркотиците на САЩ разследва Франсишко Арагао и че са проследили негово плащане до „Декер Тръст“. Може и да успеят да го свържат с „Декер“. В края на краищата нали е зет на Рикардо.
— Франсишко Арагао, а? — Дейв разтри челюстта си. — Е, има логика. Той е много съмнителен. — Дейв въздъхна. — Можеш да им кажеш, разбира се, макар че според мен ще си е чиста загуба на време. Най-доброто, което можеш да направиш в този случай, Ник, е да го забравиш. Нито ти, нито аз можем по някакъв начин да си го върнем на „Декер“. Виж, щом отворя кръчмата си, ще отскачаш ли за по някоя бира?
— Разбира се. Стига да ми дадеш адреса й.
— Непременно.
Станах да си тръгвам. Дейв ме откара до станцията на метрото.