— Ник? — каза той докато се измъквах от колата.
— Да.
— Внимавай. Щом си настъпил „Декер Уорд“ по ташаците, трябва да си отваряш очите на четири.
— Ще внимавам. — Усмихнах се мрачно, затворих вратата на колата и влязох в станцията.
Въпреки скептицизма на Дейв за Агенцията по наркотиците, стори ми се добра идея да говоря с тях. Вече бях напуснал „Декер“, нямаше повече какво да губя. И така, като пренебрегнах пораженията, които щеше да нанесе това на телефонната ми сметка, поисках от телефонните справки да ми дадат номера на Обединената канадска банка на Каймановите острови и го набрах. Скоро ме свързаха с Доналд Уинтърс.
— Добро утро. Обажда се Ник Елиот, от „Декер Уорд“ в Лондон. Колега на Мартин Белдекос съм.
— О, да. Какво мога да направя за вас, господин Елиот?
За мой късмет Уинтърс още не беше чул за смъртта на Мартин.
— Миналият месец сте изпратили факс на Мартин, в който споменавате, че сте проследили плащане във филиала ни на Каймановите острови от страна на Франсишко Арагао.
— Точно така. Беше нещо във връзка с един адвокат на име Тони Хемпел, нали така?
— Така мисля и аз. Споменали сте, че Франсишко Арагао се разследва от американската агенция по контрола върху наркотиците?
— Да. Не съм сигурен докъде е стигнало. Повече не са ни се обаждали. Но мога да ви дам номера на връзката ми там, ако се интересувате.
Записах си името и номера, благодарих на Уинтърс и затворих.
Набрах новия номер. Беше някъде на територията на Съединените щати, но не бях запознат със системата за кодовете на отделните градове, така че не знаех къде точно се намира.
Вдигнаха слушалката още след първото позвъняване.
— Донъли.
— Добро утро. Обажда се Николас Елиот от „Декер Уорд“ в Лондон. Доналд Уинтърс от Обединена канадска банка ми даде името ви.
— О, да.
— Разполагам с информация относно Франсишко Арагао, за когото знам, че го разследвате.
— Давайте.
И аз му разказах за факса до Мартин, за смъртта му и за нападението върху мен. Чувах го как пише с молива.
— Имате ли копие на този факс? — запита ме Донъли.
— Не, но можете да получите информацията от Доналд Уинтърс, ако искате.
— Добре. — Още писане с молива. — Докладвали ли сте за подозренията си относно убийството на Мартин Белдекос, или за нападението срещу вас?
— Не — отвърнах. — Не съм сигурен къде трябва да се обърна.
— Разбирам. Е, благодаря ви много за информацията, господин, а-а, Елиот. Можете ли да ми дадете номер, на който да ви търся при нужда?
Дадох му домашния си номер. Не ми се искаше обаче да изчезне, без да ми каже какво възнамерява да прави.
— Ще разследвате ли този случай? — запитах го.
Последва моментна пауза на нетърпение.
— Това може да се окаже полезна информация, господин Елиот. В момента провеждаме редица разследвания и тези сведения могат да се окажат от полза.
— Но ще разследвате ли все пак „Декер“? — запитах го, неспособен да прогоня нетърпението от гласа си.
— Съжалявам, не мога да разкривам кого или какво разследваме. Но ви благодаря за информацията, господин Елиот, и знаем къде можем да ви потърсим. А сега, довиждане.
Затворих разочарован телефона. Сигурно в представите си бях виждал как цели тълпи агенти хващат първия самолет за Лондон, за да пипнат за яката Едуардо и Рикардо. Това обаче явно нямаше да се случи.
Опитах се да погледна на нещата от гледната точка на Агенцията. Те очевидно си имаха някаква цел, която преследваха. Вероятно беше Франсишко Арагао. По всяка вероятност използваха всякаква информация, която можеше да им помогне да постигнат целта си, но едва ли щяха да си позволят да бъдат отклонени от подозрения, които, трябваше да призная пред себе си, бяха несъществени.
Все пак в някои отношения вече се чувствах по-добре. Бях изпълнил дълга си. Бях докладвал какво знам на съответните власти. Навярно сега вече можех да сложа кръст на „Декер“.
Не можех обаче да сложа кръст на Изабел.
— Е, голям фурор направи, няма що.
Намирахме се в един локал, „Пемброук Касъл“. Джейми бе отскочил за една бърза бира, както ми бе обещал.
— Разкажи ми.
— Във вестниците в Рио се е появила статия. Но ти предполагам знаеш за това.