Второто ми посещение в болницата беше по-кратко от първото. Изписаха ме на следващата сутрин със заръка да се върна, ако главоболът ми се влоши. Черепът ми беше охлузен, но главата ми по-скоро беше размътена, отколкото да ме боли. Целият бях здравата натъртен: гърбът и едното ми бедро бяха посинели.
С трепет се качих на таксито до вкъщи. Апартаментът ми представляваше пълен хаос. Бяха откраднали няколко вещи: златните копчета за ръкавели, подарък от татко и мама за осемнадесетия ми рожден ден, записващото видео… и компютърът ми.
По дяволите! Твърдият му диск съдържаше тригодишния ми труд по недовършената ми дисертация. Строполих се на дивана и загледах бюрото, където бе стоял. „А сега мисли — казах си. — Не може да е чак толкова страшно.“ Под бюрото имаше три кашона, които съдържаха записките ми. Господи, дано поне не бяха задигнали и разпечатките ми!
Втурнах се към кашоните и трескаво зарових в тях. Слава богу, бележките ми си бяха непокътнати, плюс черновите на три от главите. Но останалото? Всичко беше изчезнало. Стиснах главата си с ръце. Щяха да ми трябват месеци, докато възстановя всичко онова, което бях въвел в компютъра.
Седнах на пода, заобиколен от пораженията на нападението. Навсякъде бяха разхвърляни книги, чекмеджетата бяха изсипани на пода. Тялото ме болеше адски, а в главата ми беше истинска каша. Нямах работа. Очакваха ме месеци къртовски труд на преписване и систематизиране на оцелелите останки от дисертацията ми. А Изабел беше или мъртва, или затворена в някое тъмно подземие на хиляди мили от мен.
Телефонът иззвъня. Пропълзях до него и вдигнах слушалката.
— Ало?
— Ник?
Целият изстинах. Познах чий е този басов глас. На Едуардо.
— Да?
— Как си?
— Знаеш много добре как съм! Току-що си наредил на горилите си да ме пребият и да обърнат дома ми с краката нагоре!
— Нападнали са те? О, толкова ми е жал за теб. — Едуардо не си правеше дори труда да скрие издевателската си нотка. — Вчера в бразилската преса излезе една много неприятна статия. Много, много неприятна. И не забравяй, че те наблюдавам. И искам да не се вълнуваш много, нали ме разбираш?
— Еби се в гъза, педераст! — изкрещях в слушалката и затръшнах телефона.
Подреждането на хаоса ми отне много време. Бях обезсърчен, пребит и муден. Един полицай прекъсна подреждането ми — беше дошъл да направи опис на изчезналите вещи. Казах му какво липсва. Казах му също така и за обаждането на Едуардо. Защо пък не, по дяволите? Съмнявах се много дали ще могат да открият нещо, което да докаже съпричастността му към нападението, но все пак щях поне малко да му вгорча живота. Полицаят се отнесе към мен като към малко мръднал бивш служител, какъвто всъщност си бях, но обеща да провери нещата.
След като най-после успях да поподредя, се обадих на Ръсел Чърч, шефа ми в школата за руски изследвания.
— Ник, как си? Тъкмо се канех да ти се обадя, за да ти благодаря.
— О, така ли? — За какво ми говореше, по дяволите?
— Да. За спонсорството от страна на „Декер Уорд“.
Сърцето ми се сви. Проклятие!
— Какво спонсорство?
— Току-що разговарях по телефона с някой си Рос. Той каза, че „Декер Уорд“ искали да осигурят значителна финансова помощ за школата по руски изследвания, като започнат с изпитателен период от година и после ще решат за евентуално продължение.
— В замяна на какво?
— Ами, искат достъп до някои от нашите хора и контактите ни. Планирали да разширят бизнеса си в Русия. Готови са да плащат добри търговски цени за всякаква консултантска работа, при която те са посредници. Всичко е абсолютно точно. Точно това външно финансиране, от което толкова много се нуждаем! Отлично свършена работа.
— В действителност аз не знам нищо за това.
— О! А аз си мислех, че на теб дължа благодарността. Сигурно така или иначе си им направил отлично впечатление. Е, как вървят нещата при теб?
— Ами, никак. — Опитах се да прогоня подмилкващата нотка от гласа си, но не успях. — Напуснах. Ти ми каза да ти се обадя, ако атмосферата на Сити се окаже неподходяща за мен.
Ръсел беше преизпълнен от ентусиазъм.
— Е, сега вече ще можем да намерим нещо подходящо за теб тук. Още не сме изяснили подробно детайлите от сделката по спонсорството, но ти вероятно би могъл да поемеш част от работата по връзката с „Декер“.
— Чакай за секунда, Ръсел — прекъснах го аз. — Не съм сигурен, че това може да стане. Раздялата ни с „Декер“ съвсем не беше джентълменска.