— О!
— Би ми било от полза, ако продължим разговора на тема работни места в други университети. А и бих искал да те използвам за поръчител, ако мога.
Номерът стана. Гласът на Ръсел изведнъж стана по-предпазлив.
— Добре. Нека си поговорим.
— Утре?
— Няма проблеми. Да кажем в единайсет? До утре.
Нервно почуках на полуотворената врата на Ръсел; състоянието ми беше същото както и преди пет години, когато бях дошъл пак тук да търся работа.
— Влизай.
Още като го зърнах разбрах, че е разговарял с някого от „Декер“. Защото той обикновено ме поздравяваше с лъчезарна усмивка, но този път се надигна доста неловко от бюрото си и ми стисна ръката, като избягваше погледа ми.
— Здравей, Ник. Заповядай, седни.
Все едно че му се бях изтърсил изневиделица. Щръкнах на малкия стол, прилепен плътно до бюрото му. Познавах много от книжата, натрупани отгоре му. По-голямата част от тях бяха с грифа на школата за руски изследвания — купища административни задачи и нито една страница на кирилица.
Той свали очилата си, изтри ги и се навъси.
— И така, за какво искаше да си поговорим?
— Търся работа. Бих искал да знам дали можеш да ме насочиш нейде?
— Не съм чувал за нищо конкретно, откакто си тръгна оттук. Мисля, че онова място в Шефилд може би е още свободно. Има вероятност скоро да изскочи нещо и в университета в Съри. Освен тези две възможности няма кой знае какво.
И това беше моят преподавател, почти приятел през изтеклите почти шест години. Човекът, който си заложи авторитета заради мен въпреки липсата на все още официална диплома за квалификацията ми по руски език. Можеше да направи много повече от това за мен.
Трябваше да разбера какво се е случило.
— Ще ми дадеш препоръка, нали?
Препоръка от Ръсел беше от съдбоносна важност за мен. Той беше високо ценен и уважаван сред академичните среди на Великобритания. Дори и по целия свят. Без добра препоръка направо угасвах. Нямаше да имам и най-малък шанс да си намеря работа.
Очилата му отново станаха обект на поредното бърсане и лъскане.
— Може да се окаже трудна работа — каза той. — Мога да ти дам нещо от този род, разбира се. Но ще ми е много трудно да го разкрася.
— Защо? Какво не е наред? Какво ти казаха от фирмата?
— Господин Рос от „Декер Уорд“ ми разясни обстоятелствата, при които си напуснал фирмата им.
— Кой господин Рос?
Ръсел се поколеба.
— Мисля, че спомена, че се казва Едуардо Рос. Не съм сигурен.
— О, ясно. И какво ти каза?
Ръсел се разшава неловко в креслото си.
— Каза ми, че си бил заловен от властите в Бразилия при опит за подкупване на длъжностни лица по някаква сделка там, че това станало публично достояние и че на тях им се наложило да те освободят.
— Но това е пълна глупост!
— Аз четох статията във вестника, Ник. — Той извади фотокопие на статията от вестника на Бочи.
— Но това беше работа на „Декер Уорд“. Мога да ти покажа друга статия, която твърди точно противоположното!
— Рос ми каза, че освен това ти си се свързал с пресата зад гърба на фирмата. — Поведението на Ръсел рязко се бе променило. Той вече се бе привел напред с издадена долна челюст, готов за сблъсък.
— Добре, не желаеш ли все пак да изслушаш и моята гледна точка за тази история?
— Окей. Давай.
И аз се опитах да обясня. Беше трудно, защото нямах възможност да разказвам в подробности, но мисля, че се справих добре. Ръсел обаче не ме слушаше. Просто не ме чуваше — не искаше да ме чуе.
И когато приключих, той почука с молива си и каза:
— Общо взето, Ник, това е само твоята версия на случая срещу тази на „Декер“ и пресата в Рио. — Пак почука с молива — този път по статията на Бочи. — А в момента „Декер Уорд“ са от изключителна важност за бъдещето на тази институция. Не мога да си позволя да подлагам действията им на съмнение.
Това вече прехвърляше всякакви граници.
— Ръсел! Те са те купили!
— Що за абсурдно обвинение!
— Не, не е. Ако бях дошъл при теб от някаква безлична институция в Сити и ти кажех, че искам да се върна в академичния живот, ти не би ми задал никакви въпроси. Но понеже тези хора са ти обещали много пари, ти се вслушваш само в техния глас.