Докато Калаханови бързаха към колата си, ги пресрещна Джимбо Келтън. Усмихваше се.
— Здрасти, Джимбо — подвикна му Дан. — Ние…
Джимбо вдигна ръка над главата си и хвърли камък.
Конър отскочи, но не достатъчно бързо, и камъкът го удари в рамото. Той изкрещя от болка.
Джимбо го замери с още един камък. После трети удари Конър във врата: беше хвърлен от госпожа Келтън — и тя, и Джимбо грабеха всичко, което им попаднеше — парчета дърво, ламарина — и го хвърляха по него. Лицата им бяха посивели, очите им — налудничави.
Конър се затича към колата. Тери Келтън го пресрещна и се опита да го събори. Майка му го настигна, хвана го за якето и го повлече към автомобила, а баща му се опитваше да отблъсне Келтънови, крещеше и ги риташе, и отстъпваше към колата.
— Дан, Джон има пушка! — извика Кейтлин, докато натикваше Конър в колата. — Бягай.
Конър се сви на пода. Ударените места пулсираха от болка. Майка му и баща му се качиха и затръшнаха предните врати. Докато потегляха, в задното стъкло изтрещя камък и то се превърна в мрежа от пукнатини.
— Какво става, по дяволите? — изкрещя Дан.
— Татко, съжалявам, аз съм виновен, съжалявам…
— Нищо лошо не си направил, Конър.
Вече се отдалечаваха от пожара. Конър се надигна и загледа назад към странната сцена, която вече изчезваше в сгъстяващия се сумрак на зимната вечер.
Отправиха се към Оук Роуд по пустия път. Уилтън се стопи зад тях.
— Това е грешка — каза Конър.
— Кое? — попита Дан.
— Пустият път.
Глава 32
Лорън почти се беше поболяла от тревога и страх.
Най-накрая две коли доближиха портала. Колата на Роб беше предната, следваше я джип „Чероки“, пълен със специалисти в огнеупорни костюми.
Лангфорд отвори прозореца и викна:
— Проблемът все още не е овладян. Трябваш ми веднага.
— Защо не ми се обади, по дяволите? — Тя бързо се качи в колата. — За малко да се побъркам от тревога.
— Ти си имаше заповеди, полковник.
— Заповеди? О, Боже, това военните… Както и да е. Какво стана?
— Луис Крю е мъртъв, Уилкис е в неизвестност. Може да е избягал с откраднат ТиАр.
— Какво е ТиАр?
— Секретно превозно средство — отговори той рязко.
— Убил е Луис Крю?
— Подробностите после. Ситуацията там е ужасна. Не знам какво точно е направил Уилкис, но трябва да отведем детето на безопасно място или още една смърт ще лежи на съвестта ни.
В този миг сирената на базата зави и постовите започнаха да затварят портала. Роб обърна колата и подкара към града.
— Какво става, по дяволите?
— В Уилтън избухнаха безредици.
— Шегуваш се!
— Избиват се. Сериозно.
Лорън затвори очи и обмисли чутото. Стигна до заключение.
— Уилкис не е успял да открие кое е детето, затова е предприел стъпки да постави излъчвател на вълни на насилие с надеждата, че ще бъдат избити всички деца.
— Възможно е. Също така е възможно да е открил момчето, но да се е страхувал да осъществи директно покушение срещу него заради сивите и цялата суматоха да е за отвличане на вниманието.
— Но семейството… те са на мили от града.
— Дойдоха да позяпат пожара — видях колата им. Но вече не са там.
— О, Боже!
— Да, имаме си неприятности.
— Сигурен ли си за Крю?
— В момента е в торба, пътуваща към Райт Пат.
— Беше ли наистина от друга планета? Вярно ли е това?
Роб я погледна и каза:
— Най-добре е да приемеш, че за тези неща не съществува абсолютна истина. Никога. Реалността, повече от всичко друго, се променя в зависимост от начина, по който гледаш на нея. Доколкото ми е известно, може да е бил от Чикаго или Денвър, или отвсякъде другаде. Но беше добър човек, полезен човек. И това е най-важното за Луис Крю.
Минаха отклонението на магистралата, което се вливаше в главната улица, и спряха. Пушек се издигаше от поне четири различни пожара. Някакъв мъж стреляше с пушка от покрива на магазин. Хора тичаха по улиците, повечето също с пушки. Виеха сирени. Един боклукчийски камион се вряза с пълна скорост в Първата църква на Христос. Камбанарията се наклони и под звуците на биещите камбани се стовари върху камиона и на улицата.