Не че имаше кой знае какво значение. Хилядите сиви, които бяха тук, се бяха разселили по цялата планета, хранеха се в Бразилия, Великобритания и Китай, добиваха гравитит от железните залежи на щата Ню Йорк, извличаха гориво — хелий 3 — на Луната. Бяха свързани с Великия Кошер, който се движеше към Земята много по-бавно от челната група.
Тримата Крадци щяха да са по-ефективни с Марси, но сладките страхове, проблясващите надежди, ярките мокри желания, които населяваха гладката й плът, се бяха оказали твърде силно изкушение. Дан Калахан така или иначе се беше събудил и цялата експедиция беше загубила смисъл. Можеха поне да извлекат най-доброто от нея.
Две, отрицателният полюс на триадата, показа на Марси дълга игла. Щом видя сребристото сияние да се появява от мрака, който я обвиваше, тя се облещи. Не можеше да види Крадците, разбира се, те бяха твърде внимателни, за да допуснат подобно нещо.
Две заби иглата в челото й и тя изпищя, а те лакомо запоглъщаха агонията й… През миговете й се усетиха толкова живи, колкото би трябвало да са били далечните им предци, преди да си имплантират машинен интелект и да загубят връзка с единственото нещо, което има значение — способността да чувстваш.
Без нея животът беше продължителна смърт и за да я открият отново, прекосяването на галактиката им изглеждаше нищожна цена и нямаше значение дали пътуването ще отнеме петдесет поколения, или хиляда.
От милиарди мили бяха видели Земята да сияе от емоции. Бяха привлечени като молци от нейната тайнственост, първо стотици, после хиляди — и скоро милиардите щяха да дойдат да отпият от лечебните сокове на човешкото тяло… ако всичко се развиеше добре.
Келтънови се приближиха — тичаха приведени, като актьори на филмово бойно поле. Дан си помисли, че Джимбо Келтън може би записва шегата за по-нататъшно забавление на другите участници.
Всички в квартала не само се познаваха, но и разчитаха един на друг като приятели. Нанси и Крис бяха близки с Кейтлин и Дан. Келтън беше историк, работеше в другия край на учебния комплекс, но все пак бе член на сплотената общност от Оук Роуд. Уорнърови и Калаханови бяха много близки — поне доскоро.
Нанси притисна мобилния телефон към ухото си. Дан потърси своя — като по чудо се оказа в джоба на якето му. Набра 911.
— Обажда се доктор Даниъл Калахан, Оук Роуд 103. Има пожар близо до Уилтън Роуд. Има пострадал!
Виковете станаха нечленоразделни, превърнаха се в монотонен вой, изпълнен с болка.
Дан затвори телефона още докато диспечерът говореше. Вече беше убеден, че ставащото е сериозно. Виковете бяха истински. Хукна след Конър.
— Не го пускай близо до огъня — изкрещя Кейтлин, докато го задминаваше, устремена след сина им.
Дан се огледа, но видя само зловещи отблясъци, все едно да гледаш в хиляди фарове или фотографска светкавица, която не угасва. Прикри очите си с ръка и продължи напред.
— Конър! Конър, къде си?
— Не мога да го видя, Дан! Конър! Конър!
Още един вик долетя, отчетлив и пронизителен, агонизиращ, после нещото във въздуха леко потрепна. Някъде отдалеч се чу тънкият вой на сирени, после се усили.
— Конър! О, слава Богу!
Беше с момчетата на Келтън, дребничък сред източилите се тийнейджъри.
— Ела веднага! — викна Кейтлин.
— Мамо!
— Хайде! — Тя го дръпна за ръката и почти го помъкна към къщата.
— Не! — Той се задърпа.
И внезапно Кейтлин бе обзета от невероятен ужас. Ужасена бе за сина си. Той беше уязвим… към какво тя не знаеше, но знаеше, че е уязвим.
— Конър, моля те, моля те! Ела.
— Мамо, мисля, че знам какво е това!
— Конър, не! Не знаеш. Никой не знае. Но е нещо ужасно и е опасно.
Той я прегърна.
— Мамо не се тревожи. — И в следващия миг се отскубна и затича към светлината.
Крадците бяха обезпокоени. Конър не би трябвало да е тук. Вече усещаха яростта и страха на целия Кошер. Разбира се, всички бяха уплашени: оцеляването им зависеше от това дете, грижливо селекционирано цели петдесет човешки поколения.
Кейтлин имаше ужасното усещане, че нещото по някакъв начин наблюдава сина й. Хукна след Конър, краката й тупкаха по твърдата земя, настигна го и го събори на земята.