Лично Роб беше убеден, че Крю е прав да подозира Уилкис; Смяташе, че Уилкис използва емпатите, за да се добере до нови технологии и да ги продаде в частния сектор. Освен това патологичната омраза на Уилкис към сивите беше неуместна. Той беше убеден, че те планират нашествие. Те го плашеха и това беше причината да ги ненавижда. Но омразата не печели войни, знанието го прави, и тъкмо него трябваше да извлече екипът от емпати на Уилкис от последния останал сив. Но от последния емпат бе постъпила твърде малко полезна информация.
Роб не разбираше сивите, но не ги мразеше. Всъщност ги намираше за изключително интересни. Те бяха тук от петдесет години и все още не бяха започнали нашествие, така че присъствието им не изглеждаше реална причина за безпокойство. Това, което правеха с хората, беше странно, но никой не виждаше хората да изчезват или да бъдат наранявани, поне не физически. Очевидно обаче каквото и да правеха на тези, които отвличаха, то беше наистина важно за тях. Иначе нямаше да има заплахи. Те взимаха, нямаше съмнение по въпроса, но по начина, по който фермерът взима мляко, а не месо.
Информационният поток според Роб беше прехвърлен към истинските приятели на Уилкис, компаниите от сивата икономика, които захранваха годишния черен бюджет от сто и двайсет милиарда долара на Съединените щати. Според Роб имаше поточна линия, която минаваше през Уилкис и през Чарлз, направо към производството. Това със сигурност би обяснило защо сирачето от Оклахома, което нямаше други доходи освен войнишката си заплата, притежаваше къща за няколко милиона в Джорджтаун… и защо на офицер, чиято работа протичаше в дупка в земята, дълбока шейсет метра под Индианаполис, Индиана, му е потребно въобще да си създава връзки в политическите кръгове.
— Майк, Роб съм. Извинявай за късното обаждане, но имаме проблем. „Блестящо момче“ е кацнало близо до Уилтън, Кентъки. Знам, че е много странно и тревожно. По-ужасното е, че наоколо има цивилни. Активирал е плазмата си и е готов да изчезне, но не бяга. Сигурно долу има видеокамери и възникват всякакви други неприятности. Опитвам се да направя прехващане. Трябва да измъкнем човека оттам. Мислиш ли, че можеш да пуснеш Глас в дупката с Адам? Нека да го уверим, че това е приятелско предупреждение, че те сами могат да огласят тайната си. И моля те, ако може да разберем какво, по дяволите, са намислили.
Лангфорд изчака и чу как Уилкис изръмжа утвърдително. Полковникът не обичаше да го наставляват и тъкмо това беше причината Роб да го прави при всеки удобен случай.
База „Алфред“ на военновъздушните сили беше тренировъчно съоръжение. Все още функционираше, най-вече защото старшият сенатор на Кентъки беше член на комисията за въоръжените сили и беше достатъчно влиятелен, за да запази базите на територията на своя щат.
При всички случаи Роб се радваше, че базата все още е действаща. Той разшири картината, получавана от сателита, натисна няколко бутона и видя белите очертания на базата — тя беше само на трийсет мили от местоположението на развиващия се инцидент.
Стояха в безпомощно изумление и гледаха обекта. Нанси Джефърс се беше прибрала със съпруга си — не искаха да оставят бебето си само, докато се случва подобна страхотия. Кейтлин и Конър също бяха изчезнали и Дан бе доволен от това. Децата нямаха работа тук: дори си помисли, че Келтън оставя момчетата си да се приближат прекалено много, за да снимат.
Без предизвестие падна гръм. Дан изкрещя, всички се развикаха. Крис Джефърс стисна главата си с ръце. Дан видя двойна звезда да се отдалечава към небето. После чу писъка на свръхзвуков самолет и осъзна, че това, което гледа, са следите от форсажа. И извика:
— Това са въздушните сили!
Огряван от сиянието на обекта, изтребителят се спусна толкова ниско, че ги лъхна горещата миризма на реактивно гориво.
Обектът стана пурпурен. Раздвижи се, люшна се над земята.
Гласът в нещото изрева:
— Помогнете ми, помогнете ми, о, Боже, не! Не, не, не!
Светлината се издигна към небето, и увисна там, като леко се полюшваше.
Блестящите пламъци на реактивния самолет се обърнаха и се устремиха назад.
— Спрете! Спрете! — разнесе се отново гласът. После още писъци: — А! А! О! Аааа.
Маги Уорнър закрещя, разплака се истерично.
В този миг обектът се издигна на трийсетина метра, после се изстреля на север буквално като куршум. Отдалечи се по-бързо от всичко, което Дан беше виждал.