— Сигурна ли си?
— Ами ако ти кажа, че са необуздана, обичаща забавлението групичка от невероятно интелигентни, но странни хора? Как ти се струва?
— Първо, те не са хора. Второ, са не само невероятно интелигентни, но и изключително зловещи. И не изпитват емоции.
— Адам се натъжи, когато татко умря.
— Преструвал се е.
— Освен това той… не знам как да го кажа: не е човешка емоция, изобщо, но той е загрижен за мен.
— Проектираш собствените си чувства. Достатъчно по темата. Имаме работа. — И докато чакаха асансьора, добави: — Тече прехващане на „Блестящото момче“, между другото.
— И как да обясня това?
— Предай, че е приятелско предупреждение. Възможно е цивилните да имат камери. Може да стане пробив в сигурността и да не сме в състояние да го контролираме.
— Да бе! — Тя се подразни, когато Уилкис влезе с нея в асансьора — не обичаше да й се пречка, когато беше с Адам.
Вратите се отвориха пред контролната стая и тежката врата, която отделяше обителта на Адам.
Докато Лорън се събличаше, Анди отвори нов подготвителен комплект. Тя пусна пуловера си на пода и разтърка слепоочията си.
— Значи трябва да разбера защо тази триада е постъпила така?
Хвърли дрехите си пред двамата мъже. Нека гледат. Беше горда със себе си.
— Лорън, този път искам конкретна информация.
Тя остави Анди да покрие тялото й с геловете, които щяха да защитят всеки сантиметър от кожата й. През годините тя ставаше все по-суха и по-суха заради нулевата влажност на въздуха в клетката. На двайсет и шест имаше кожа на четиридесетгодишна. Намаза обилно лицето си с вазелин.
Ръцете на Анди я оставяха безразлична, но тя знаеше, че за него не е така. Знаеше го от начина, по който се обръщаше, когато приключеше, а бузите му пламтяха, бедното момче.
Навлече оранжевия костюм, дръпна ципа и пристегна защитата за врата. Анди й сложи шапката. После тя нахлузи тежките латексови ръкавици на ръцете си.
Изправи се пред стоманената врата.
Анди вдигна ръкава на костюма й и й би инжекцията.
— Извинявай. — Винаги го казваше. После я целуна, много бързо, по убоденото място.
Тя отвори вратата, пристъпи в преддверието и зачака. Вътрешната врата изсъска и се отмести.
Тя влезе в тайния си рай и ад, света на любов и ужас, който споделяше с Адам.
Глава 7
Като социолог, Кейтлин разбираше желанието за събиране след трагедия, което беше причината Джефърсови да дойдат у тях с бебето в количка и сега да седят пред камината. Келтънови пък бяха избързали към къщи, за да прегледат видеозаписа, а Уорнърови — за да предпазят превъзбудените си синове да не направят някаква глупост.
Портите адови се бяха разтворили за някого тази нощ и сега трябваше да има събрание — този древен и свещен акт, чиято цел, обусловена от най-дълбоките човешки инстинкти, беше да провъзгласи продължаването на живота.
Крис и Нанси седяха сковано и методично отпиваха вино на малки глътки. Шестмесечната Джули спеше в количката си между тях, устичката й беше отворена; стискаше биберона си с пръстчета.
Кейтлин искаше да слезе при Конър. Колкото и ирационално да беше, изпитваше неудържимо желание да го защитава от нещо, което не познаваше, и този стремеж растеше с всяка минута.
Крачеше нервно пред камината и отпиваше големи глътки от чашата си. Страхуваше се, че Конър може да реши да излезе навън сам. Затова Уорнърови се бяха прибрали у дома — за да държат Поли вътре. Конър лесно можеше да излезе през вратата, която водеше от стаята му в мазето под верандата и към двора.
Излезе на верандата и огледа двора. Никакво движение. Пълна тишина.
Сякаш половината охрана на училищния комплекс, целият доброволчески пожарникарски отряд, общинските служби за бързо реагиране и щатската полиция се бяха изсипали на полето.
Никой от официалните представители не беше видял сиянието, но поне изтребителят на военновъздушните сили все още обикаляше наоколо, когато пристигнаха. Шефът на полицията Дънст се обади във военновъздушна база „Алфред“ — и му отговориха, че няма никакви изтребители, летящи по това време. Всъщност никакви самолети.
Той затвори мобилния си телефон и с отвращение измърмори:
— Излиза, че е частен Ф-15.
Отрядите за бързо реагиране преровиха полята с инфрачервени детектори. Всичко беше много впечатляващо, но щеше да е още по-впечатляващо, ако бяха успели да намерят нещо, напомнящо човешки останки или отломки от някакъв летателен апарат.