— Не ви ли се струва… — млъкна и поклати глава. Как можеше да обясни какво усеща? Сякаш някой го наблюдава, докато съвсем очевидно нямаше никого — в смисъл освен тях.
Крис внезапно подскочи и плесна с ръка по кухненската маса.
Всички трепнаха.
— Аз… ъъъ… имаше муха.
— През февруари? — усъмни се Нанси.
— Не, не беше муха. Нещо помръдна. Видях го с крайчеца на окото си. Котка — може би котка… там до килера. Може ли да е влязла котка?
— И по-странни неща са се случвали — каза Дан.
— Очевидно — подкрепи го Кейтлин и извади от шкафа бутилка вино. — Само преди час например. — Погледна етикета на бутилката. — Дали нашето каберне за четири и деветдесет и девет ще е по-добро от вашето мерло за пет и деветдесет и девет?
Дан отвори килера. Познатите спретнати редици консерви си стояха непокътнати на етажерките, оставени там, в случай че някой ден се окажат затрупани от сняг. Взе една кутия с овесени ядки — Конър я беше оставил отворена — нави навосъчената хартия вътре и я затвори.
Докато се обръщаше, усети нещо — сякаш нечия ръка се отърка в ухото му. Опипа стената за ключа за лампата и светна.
Нямаше никого.
После болка като от горелка премина през лявото му ухо. Той ахна, изкрещя, потисна вика си.
Кейтлин все още държеше стола. Той се запрепъва към него.
— Дан?
— Добре съм. — Стовари се на стола. Не можеше да направи нищо друго, страшно го болеше. — Господи! — простена, като се опитваше да не показва болката си. Не успя да заблуди никого.
— Какво ти стана? — викна Крис.
— Ухото ми — промълви Дан. — О, Господи!
Кейтлин се наведе да погледне.
— Не виждам нищо.
— Ох!… Сигурно… — Опита се да стане, но не успя. Беше замаян. — Да не получавам инфаркт? Някой знае ли какви са симптомите?
— Какво ти е, скъпи?
— О, Боже, ухото ми! Ще умра!
— Да отидем до поликлиниката — предложи Нанси.
— Доктор Хамнър не е вече с всичкия си — изпъшка Дан. — А и освен това нощем е затворено — нали на хората може да им потрябва спешна помощ тъкмо посред нощ.
Болката започна да утихва и Дан успя да се изправи. Все още замаян, каза:
— Май вече минава.
В този момент всички вещи в стаята затракаха, чу се силно фучене, задната врата се отвори и после се затръшна сама.
— Вятърът! — Нанси потрепери, изпи чашата си наведнъж и си наля пак.
Кейтлин не им каза какво беше видяла току-що. Беше нещо като просветване — мина по задната веранда и през двора. Светлина като от тънък трасиращ лъч, идващ отнякъде над къщата.
Дълбоко в паметта й, в места, които избягваше да разравя, се пазеха неясни спомени от детството й, спомени, които я бяха привличали да гледа по телевизията документални филми за похищения от извънземни и да си задава въпроси. Спомените бяха безформени и странни, но не можеше да отрече факта, че когато за пръв път видя лицето на един извънземен с големи очи, нарисуван на корицата на някаква глупава книга, се вцепени, буквално неспособна да спре сълзите, стичащи се по лицето й.
Никога нямаше да каже на Дан за това, не и при неговите пристъпи като дете. Той трябваше да забрави привиденията, демоните и всички такива неща.
Сега можеше да мисли само за едно: за Конър, защото съкровеният й страх беше, че и той може би е предразположен към такива пристъпи. Или по-лошо, ами ако беше истина? Но ако навън не бродеше убиец или идиоти шегаджии, ако наистина ги бяха посетили извънземни, имаше два пъти повече причини да е при малкото си момче. Тя тръгна към дневната.
— Кейтлин?
— Стори ми се, че Конър ме вика.
— Дай ми лед.
Тя отвори фризера, извади синята торбичка с лед и му я подаде.
Дан я взе и я притисна към главата си.
— Ох, така е по-добре. Малко.
Кейтлин слезе на долния етаж. Тази нощ щеше да спи на пода до сина си.
— Здравей — каза Конър.
— Още ли не си заспал? — Тя приседна на леглото. — Много е късно.
— Три и двайсет и осем. Почти се вписва в определението ти. Ако не го наречем „рано“.
— Конър, толкова съжалявам, че те блъснах… Но бях толкова уплашена! Никога не съм била по-ужасена.