— Има бучка — заяви младият доктор.
Дан усети как кръвта се оттича от лицето му и сърцето му се преобръща. Беше на четиридесет. Умираше.
— Да направим снимка — предложи докторът.
Дан го последва по облицованите със зелени плочки и миришещи на почистващи препарати коридори към рентгена. Успя да събере достатъчно слюнка, за да попита механично:
— Какво очаквате да откриете?
— Да сте заковавали нещо напоследък?
— Моля?!
— Мястото е подуто, има нещо твърдо вътре. Прилича ми на главичка на пирон. Нещо подобно във всеки случай.
— Има ли раничка?
— Не. Кога започна да ви боли?
— Нощес.
— Тази част на ухото не е особено чувствителна. Може да е престояло там известно време и едва наскоро да е било раздразнено.
Влязоха в рентгена и докторът щракна ключа. Лампите примигнаха и оживяха, и осветиха стария апарат — стоеше тук от години, вероятно остатък от някоя война, и то не особено скорошна.
Докторът направи четири снимки на ухото, след което изпрати пациента в чакалнята, необичайно неприветлива малка стая с анорексично сиво канапе до едната стена, три пластмасови стола и два стола с масички — за студенти, които са решили да поучат, докато чакат да получат лошите новини.
Дан би извадил айпода си да послуша „Ню Йорк Таймс“, но той беше останал на леглото му. Можеше да избира от разни стари списания, половината без корици.
След половин час започна да се страхува, че младият доктор, след като е видял снимките, е скочил в колата си и се е запътил с тях към Уилтън.
Така че стана и откри доктора в някакъв малък кабинет: седеше забил нос в дебела книга.
— О, да — каза той. — Я да видим дали имейлът е пристигнал.
— Имейл?
— Вашата снимка се разчита от нашия рентгенолог. Пратихме му я по мрежата.
Това беше донякъде окуражаващо — диагнозата щеше да бъде поставена от високопоставен рентгенолог в някой институт.
— А, ето! — Кликна да отвори един имейл. — Боже, тези момчета имат нужда някой да преведе английския им на английски.
— Не можете ли да разчитате медицинските термини?
— Не мога да разчитам шриланкската идея за медицински термини. Вашият рентгенолог е в Тринкомали. Всъщност звучи доста романтично — Тринкомали.
Докторът се пресегна през бюрото си и взе една папка с рентгенови снимки.
— Доста интересно. — Постави две от снимките на светещата стена. — Имате чуждо тяло в ухото, точно както предполагах.
Дан се вгледа в рентгеновата снимка. Предметът беше мъничка точица от светлина. Можеше да чуе тънкия глас на Конър:
„Ще намерят малък предмет…“
Попита:
— Увит ли е в мембрана?
— Мембрана? Едва ли. Може би ще е налице леко калциране, ако е постоял известно време. Мисля, че е метално парченце. Би могло да е влязло откъде ли не.
— Имам и нещо на седалището.
— Да видим.
Дан си свали панталоните.
— Нищо видимо. Може би съвсем леко вдлъбване.
Конър още веднъж се беше оказал прав.
— Какво ще правим с ухото?
— Ако сте съгласен, ще ви оперирам.
— Вие?!
Лекарят се засмя.
— Много е лесно. Не е дълбоко и ще отнеме само няколко минути.
Дан седна и сестрата почисти ухото му с йод. Биха му инжекция и започнаха операцията.
— Усещате ли нещо?
— Не.
— Добре… Ето го. Бяло кръгче… Ха!
— Какво стана?
— Ами то… по дяволите!
— Какво стана, докторе? Извадихте ли го?
Лекарят не отговори — зашиваше раната.
— Не можах — заяви накрая. — Хванах малко парченце, а то… то се измести. Сега е в долната част на ухото ви.
Дан опипа ухото си.
— Как е възможно?
— Не знам. Това е нещо, което… не знам.
Трябваше да попита, колкото и неприятно да му беше:
— Рак?
— Ракът обикновено не се разбягва като побъркан, когато го докоснеш със скалпел.
— Значи е нещо живо?
— Нямам представа какво е. Но ще направя две неща, за да приключим въпроса. Първо ще огледам парченцето под микроскоп, а след това ще го изпратя в лабораторията за анализ.