— Често ли се случват такива неща?
— Вие сте първият случай, който виждам. Чуждите тела са цял подлял на травматичната медицина. Нямате причини за безпокойство обаче, уверявам ви.
Отидоха в друга стая и докторът подготви пробата за наблюдение. Наведе се над микроскопа.
Дан зачака нетърпеливо.
Лекарят вдигна глава.
— Добре, заминава към патологията.
— Но… какво видяхте?
— Бял материал. Някакъв вид протеин вероятно.
— Защо се движи? Паразит ли е?
— За Бога, не! Ето — вижте сам.
Дан предпазливо надзърна в микроскопа. Видя нещо с формата на лунен сърп — по извитата му външна страна ставаше нещо, което изглеждаше като движение.
— Какво е това? И се движи, нали?
— Сигурно е оптическа илюзия.
Дан настрои микроскопа. Нещото очевидно имаше ресни, които го изтласкваха. Погледна доктора и каза:
— Има ресни. Погледнете.
— Вижте, обадете се вдругиден и ще ви съобщим заключенията на патолозите.
— Но то има ресни, който се движат! Значи е живо, БИ ТРЯБВАЛО да е. И може да се мести. Ами ако отиде някъде другаде? В мозъка или в сърцето ми?
— Няма такива ушни паразити.
И с това разговорът приключи. Дойдоха двама други пациенти и докторът отиде да се занимава с техните проблеми.
По пътя към вкъщи Дан се обади да успокои Кейтлин, че е добре. Тя го попита какво са открили и този въпрос, съвсем неочаквано, го накара да се разтрепери толкова силно, че се наложи да отбие и да спре.
— Дан?
— Извинявай. Имаше някакво нещо вътре. Извадиха го.
— Какво нещо, скъпи?
— Не е тумор. — Дълбоко в себе си не желаеше да й каже, че Конър се е оказал прав. Не искаше Конър да е прав и никога, за нищо на света не искаше да го пита как е узнал. — Мъничка киста. За десет минути я махнаха. Голямото чакане беше за оценката на рентгенолога — изпрати заключението си от Тринкомали. Изглежда, вече предоставяме диагностицирането на експерти от Третия свят. Или от Четвъртия? Има ли четвърти свят?
— Защо говориш така?
— Просто съм уморен, скъпа. И изнервен. Прибирам се и включвам телевизора. Ще гледам голф и ще прекарам следобеда в кома.
Плака по целия път към вкъщи, без да знае защо и без да може да спре. Беззвучно. Дори изражението му не се промени, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Почувства се като глупак — никога не плачеше. Но не можеше да спре — необятна тъга извираше от глъбините на душата му като някаква придошла река.
Спомняше си я много добре, тази болка, която не можеше да контролира. Беше отличителен белег на детството му, винаги идваше след пристъпите.
Мислеше, че знае защо синдромът се е върнал. Това беше вероятно най-напрегнатият период в живота му. Не беше преуспял преподавател. Всъщност беше почти провалил се. Бел беше не само сборище за второразредни студенти, но и убежище за безперспективни преподаватели.
Имаше си и добрите страни. Беше любящ съпруг. Беше добър баща за чувствително и уязвимо, но понякога вбесяващо дете. Ала когато започнеше да води лекциите си, ставаше прекалено педантичен. Беше твърде подробен, твърде сух и твърде предсказуем.
И все пак беше успял да подреди живота им в Бел. Животът на Конър беше тук, Кейтлин имаше успешна кариера в социологическия департамент. Беше получила постоянно назначение, студентите я харесваха и идваха на лекциите й на тълпи. Тя изкарваше седемдесет хиляди, много над неговите четиридесет и осем и петстотин. Нямаше да е честно неговият провал да я лиши от постигнатото.
Утре, точно в десет, щеше да отиде да проведе последното си събеседване с Марси за постоянното си назначение. Разбира се, това не беше официалното решение — то щеше да се вземе от комисията следващата седмица. Но до края на утрешния ден щеше да знае.
Подмина къщата на Марси и забеляза, че всички щори са спуснати. Сигнал? Поличба? Продължи да кара, обикаляше около къщите — но не и около тази на Марси, разбира се — и се мъчеше да спре тези нелепи и, за щастие, беззвучни сълзи.
Прибра се вкъщи. Надяваше се да избегне Конър, но не успя.
— Прав бях — каза синът му, докато той слизаше от колата. — Наистина бях прав.
— Конър, сгреши. Беше киста.
— Къде е?
— О, в боклука в поликлиниката.