— Тате, осъзнаваш ли какво е това? Това е извънземен артефакт! Важно е — има цял уебсайт, посветен на тях. Много уебсайтове.
Дан се опита да подмине сина си и да влезе в къщата.
— Тате, важно е… Ти си преживял среща от трети вид и…
— Млъкни! — викна Дан. — Защо просто не млъкнеш?!
— Защо викаш? — попита Кейтлин от вратата. — Какво е станало?
— Кейтлин, о, Господи, Кейтлин, съжалявам. Извинявай, Конър. Моля ви, простете ми и двамата. — Опита се да се усмихне, но не успя. Поклати глава. — Виж, Конър, ти нали винаги искаш лично пространство. Точно сега аз имам нужда от малко лично пространство. Наистина имам нужда.
— Тате, плачеш ли?
— Просто алергия към упойката.
— Баща ти току-що е опериран, Конър. Трябва да го оставим на спокойствие.
— Но, мамо, как така ще ги остави да изхвърлят имплант!
— По дяволите, няма такова нещо! Конър, за предполагаем гений се държиш като изумителен глупак. Да черпиш информация от уебсайт за извънземни импланти? Наистина трябва да се научиш да не вярваш на всичко, което четеш. Можеш да правиш сложни изчисления наум и да цитираш Витгенщайн, а вярваш на такива боклуци.
— Знаеш ли, тате. Витгенщайн е казал: „Най-големите ни глупости могат да са много мъдри“.
Дан знаеше, че няма смисъл да продължава. Независимо колко прав беше той, с още няколко сентенции Конър щеше да спечели спора. За да избегне това, Дан влезе в дневната, отвори шише вино и седна. Голф, хубаво вино и дълбок, дълбок сън бяха нещата, от които се нуждаеше.
Беше прекалил, разбира се. Момчето беше невероятно чувствително. Е, щеше да се извинява по-късно. Конър обаче знаеше как да го изкара от нерви. Наистина умееше да го прави.
Наля си вино, изпи го… и усети ухото си. Проклетото нещо пак се беше преместило. Беше се върнало на първоначалното си място под шева.
Дощя му се да изкрещи. Но не, щеше да е твърде грубо. Вместо това си наля още една чаша и я изгълта.
Част четвърта
Обесеният
Глава 11
Един по един членовете на Тръста минаваха през голямото бяло устройство, вградено в касата на вратата към конферентната зала на втория етаж на къщата на Майк в Джорджтаун.
Всеки спираше, за да изчака в това, което по същество беше магнитнорезонансна система, настроена специално да засича много малки метални обекти, а Майк наблюдаваше образ на цялото тяло, който се фокусираше върху плосък панел, разположен до входа.
— Влез, Чарлз — каза на главния им представител Чарлз Гън.
— Почиствам се всяка сутрин — заяви Чарлз. — Миналата седмица извадих един от врата си.
— Момент, Ричард. — Екранът показваше ярко петно дълбоко в мозъка на Ричард Форбс, шефа на сигурността на Тръста. — Сложили са ти един в темпоралния лоб, приятелю.
— Дълбоко ли?
— О, да. Този път ще ти трябва невероятен неврохирург.
— Е, приятели, в такъв случай явно засега отпадам. Ще се видим след лоботомията.
Последва нервен смях. Мозъчните импланти бяха рядкост. Изискваха отвличане, защото обектът можеше да бъде поставен само докато приемникът е напълно буден. На пръв поглед операцията би трябвало да е болезнена, но болка нямаше — и определено не оставаше никакъв белег. Сивите, освен всичко друго, имаха задълбочени познания върху атомната структура. Можеха да преминават през стени, ако пожелаеха, и със сигурност можеха да прекарат имплант през кожата без операция. Ужасното на мозъчните импланти беше, че можеха да се използват за фин контрол на съзнанието, доловим само от човек, притежаващ изключително високо самосъзнание.
— Те са предвидили тази среща — каза Чарлз.
— Да, знаят адски добре, че бихме искали нашият отговорник по сигурността да дойде на среща, свикана заради проблем със сигурността — добави Джон Ворона, докато минаваше.