Тед Касиус се оказа с имплант в черепа. Тези също бяха неприятни, защото бяха достатъчно близо до мозъка и можеха да се използват не само за следене, но до известна степен и за контрол.
— От колко време си с това, Тед?
— Имах ужасно главоболие преди два дни. Божичко, трябваше да се сетя!
— Длъжни сме да предположим, че и двамата сте под чужд контрол, така че трябва да си тръгнете. — Уилкис вдигна телефона. — Ще повикам тайните служби да ви придружат до „Уолтър Рийд“. Ако отидете по собствена воля, можете да промените съзнанието си, както знаете.
— Благодаря.
За щастие никой друг нямаше импланти и Майк най-накрая успя да заеме обичайното си място, второто отляво. Председателстваше Чарлз Гън — обикновено не идваше на срещите на комитета по сигурността, но Майк специално бе настоял да присъства.
Трите слепи мишки заеха местата си — трима мрачни и неразличими един от друг свързочни офицери от главните корпоративни групи, които извършваха доставки на технологии и процеси, чиито механизми бяха почерпени от сведенията на Боб. Казваха се Тод Ейбъл, Алекс Старнс и Тимъти Гринфийлд, всички малко над четиридесет, всички с вид на погребални агенти. Техните корпорации финансираха програмата за оцеляване. Създаването на базата данни с хората, които щяха да бъдат спасени, беше скъпо, а следенето на движенията им — още повече. Но това не беше нищо в сравнение със средствата за построяване на самите подземни убежища — сто, по половин милиард долара всяко, скрити по целия свят.
— Да започваме — откри срещата Чарлз. — Има някои патентни и процесуални проблеми, които се налага да обсъдим. Докъде сме с плазменото устройство за оптичните нанотехнологии?
Майк малко се обърка от този въпрос. Невидимата тъкан би трябвало вече да е в производство.
— Имаме ли нужда от още нещо от Адам? Мислех, че…
— Подготвен е доклад, Майк, скоро ще го получиш.
— Значи има проблем, Тими?
Лицето на Тими Гринфийлд почервеня.
— Наистина имаме проблем. — Идеята беше да се получи материал, който да поглъща светлината и по този начин да прави обекта невъзможен за виждане. Те знаеха, че сивите използват невидимо покритие, когато извършват отвличанията си, в добавка към странната им физическа способност да се движат така, че да следват и най-малкото трепване на окото, за да не може жертвата им да ги види.
Адам и Боб бяха разпитвани за това покритие хиляди пъти, в хиляди сеанси, необходими, за да се извлече информация от тях, цели петнайсет години. Разполагаха с петнайсет милиарда, за да доведат проекта до успешния му край.
— Имаме проблем със синтезирането. Химически. Трябва ни истинска формула. Това, което са ни дали, не е истинско.
Значи сивите пак бяха излъгали. Толкова години работа, стотици и стотици малки и привидно невинни въпроси — и всички бяха довели до поредната задънена улица.
Не че нямаха успехи.
— Как се справяме с електростатичния антифрикционен щит? — попита Майк Тод Ейбъл, който беше ръководител на екипа, работещ по този проект. Знаеше отговора по-добре от него, но искаше да напомни на всички, че извличането на информация от Боб и Адам има сериозен дял в постигането на резултати.
— Продължаваме работата. Засега наблюдаваме деветдесет и седем процента намаление на триенето по протежение на ъгловати повърхнини. Ако можехме да добиваме гравитит, щяхме да създадем неаеродинамични сферични летателни апарати и да имаме същия профил с нулево триене, който виждаме в корабите на сивите. Единственото, което ще ни липсва, ще са двигателите им.
— Сгъстената живачна плазма не може да се направи по-ефективна — каза Джон Ворона. — Извличаме максимума от нея.
Майк беше наясно с това. Като използваха комбинация от изследвания на древните ведически текстове за технологията на предходната земна цивилизация и въпроси към Адам, те бяха създали устройство с живачна плазма, въртяща се в мощно магнитно поле, което намаляваше теглото на обекта, който го носеше, с четиридесет процента. Простото хрумване, че ведическите споменавания на летящи апарати и оръжия се отнасят за истински устройства, беше помогнало на учените да напреднат много бързо.
— А какво става с гравитита? Някакъв прогрес? — попита Чарлз със странно веселия си глас, толкова неочакван от човек с вид на погребален агент, присъстващ на собственото си опело.