Нямаше друг избор, освен да действа. Не можеше да остане тук. Отвори вратата, което превърна стълбищната шахта в комин.
В следващия момент вратата се изплъзна от ръцете й и пожарникарите я извлякоха навън — и я затръшнаха в момента, в който младата жена се озова в безопасност.
— Добре ли сте?
— Да.
— Замаяна?
— Не. Гърдите ми горят.
— Има ли още някой долу?
Искаше й се да каже „да“, искаше й се да се опитат да спасят Адам. Но не можеше. Тези мъже нямаха разрешителни. Нямаха право да влязат в комплекса.
Тя бръкна в дънките си, измъкна документите си и изпъшка:
— Тази сграда е секретна. Няма никой друг в нея и не може да се влиза без разрешение.
— Има пожар, госпожо. Ще влезем.
— Не! Незаконно е! — Пак извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на прекия си началник.
Използва бързо избиране… и попадна на телефонен секретар.
— Полковник, имаме пожар, тук са много неоторизирани длъжностни лица и трябва някой да овладее ситуацията. — И затвори.
В този момент се появи Анди. Влетя във фоайето и я прегърна.
— Господи! Останал си без вежди!
Вратата на фоайето се разпука и навън се изля огън с яростта на вода от спукана тръба. Анди я изведе навън, а пожарникарите започнаха да развиват маркуч.
— Ужас! — каза тя.
— Къде е той?
— Не можах да го спася.
— Господи!
— Не бива да намерят останки. Не можем да позволим да намерят останки.
— Знам.
Телефонът й иззвъня.
— Уилкис е — каза тя. — Полковник, тук има пожар, продължава.
Тишина. После много спокойно:
— Какво стана?
— Пожар в съседната градина. Щом чух сирените, веднага дойдох. Пожарът не изглеждаше сериозен, но почувствах, че трябва да съм с Адам, така че слязох долу. След минути целият комплекс се изпълни с огън и дим. Никога не съм виждала подобно нещо.
— Какво е състоянието на Адам?
— Той е долу.
— Значи е мъртъв?
— Предполагам, че да.
Отново тишина. После звук, за който Лорън допусна, че може да е вик, но беше толкова висок и толкова близо до телефона, че се накъса на поредица писукащи електрически шумове. После го чу да си поема въздух. Най-накрая каза:
— Добре. Не може да допуснете тези хора да слязат долу. Всичко може да се случи, това е извънредна ситуация.
— Сър, не мога да ги спра, те не ми се подчиняват.
— Глави ще падат, ако не овладеете ситуацията. — Каза го толкова меко, че дори не изглеждаше като заплаха.
— Сър, къде сте? Можете ли да дойдете тук?
— Имам поне час път със самолет, по дяволите! Вие се оправяйте, полковник. — Направо процеди последната дума. И прекъсна.
— Наистина е вбесен — промърмори тя.
— Естествено, че ще е. Знаеш ли какво загубихме тук? Най-важното нещо, което притежава тази страна. И Уилкис ще трябва да понесе отговорността за това. Няма начин да не е вбесен.
Майк не можеше да се разходи в самолета — кабината беше твърде тясна, — така че започна да разтърква облегалките на стола. Трябваше да докладва за случилото се, и то веднага. Каза по интеркома:
— Трябва ми кодиращата кутия.
Това малко и сложно устройство предаваше и приемаше квантово кодирани сигнали, които не можеха да бъдат разшифровани от натрапници.
Вторият пилот му я донесе и се върна в пилотската кабина. Майк изключи интеркома, после хвърли поглед към вратата, през която беше минал пилотът, за да се увери, че е затворена.
Издърпа червената слушалка и набра защитения от подслушване номер на Чарлз Гън. По средата на втория сигнал се чу отривистото:
— Гън.
— Чарлз. В ситуация две-едно-нула съм. Разбираш ли?
— Мамка му! Как се издъни така?
— В самолета съм, по дяволите. Глас е виновна. Глас е оставила ситуацията да се изплъзне от контрол.
— Глас… Глас вече няма значение. Тя е неудобство, както и всички от поддържащия персонал.
— Наясно съм с това, Чарлз.
— Е, действай целесъобразно тогава.
Майк затвори. Мислеше. Сивите не стояха неподвижно — те осъзнаваха, че съществува заплаха, и знаеха посоката, от която идва.
Но всяко нещо по реда си. Да очисти поддържащия персонал. Анди беше добър човек и щеше да му стане неприятно, но Лорън — колкото и хубава да беше, той щеше да се наслади на смъртта й.