Съзнанието му възропта. Просто не можеше да е вярно, защото ако беше, значи той вземаше някакво участие, както и Марси, а какво би им причинило това?
— Вижте извика им Поли — беше се върнал — и излезе през остъклената врата на верандата.
Конър го последва.
— Те са — каза тихо, с треперещ глас.
— Господи, възможно ли е? — измърмори Джимбо.
Сияние се издигна зад редицата борове, които отделяха къщата от полето.
Дан също излезе на верандата. Блясъкът беше по-малък, но за сметка на това много по-ярък и наистина идваше някъде от полето.
Имаше ли контакт? Бяха ли решили извънземните да се приземят в малко университетско градче?
Някак си не изглеждаше възможно. Всъщност просто не можеше да бъде.
И тогава видя звездите — бавно обикаляха около него, — предизвестие, още едно, третото за два дни. Може би ако можеше да стигне до дивана, никой нямаше да забележи започващия пристъп и как губи съзнание. Едва успя да се ориентира през морето от звезди, които го обграждаха, и някак успя да намери дивана, като за малко да седне в скута на Маги.
— Задръж малко топката, мой човек — сопна се Кейтлин.
— Съжалявам! Съжалявам!
Отпусна се. Пред него не беше блестящото сребро, което виждаше обикновено, а стая. Имаше човек там — дете. Изключително красиво… и познато. Той извика — и пристъпът приключи.
— Дан!
— Съжалявам!
— Дан, чуваш ли ме? Спри момчетата.
Осъзна, че, Поли и Конър са навън и тичат като луди към полето, а лъчите на фенерчетата им подскачат.
Светът сякаш беше замрял. Харли и Маги го гледаха, израженията им бяха съвсем еднакви — вдигнати вежди и нещо като усмивки.
— Най-вероятно е това — каза Крис.
Кейтлин блъсна вратата и се втурна надолу по стълбите. Дан я последва.
— Хайде, Конър — извика Поли.
— Чакай — изкрещя Конър. — По-добре е да сме двамата.
Уорнърови бяха излезли на верандата, стояха и гледаха. После Дан видя и Крис до тях и викна:
— Идвайте де!
Всичко изглеждаше сякаш се случва на забавен кадър. Крис започна да слиза по стълбите.
Дан затича след Конър и Кейтлин, пазеше се от клоните на дърветата.
Щом излезе на полето, видя ярка светлина — всъщност изглеждаше като точка. Видя и силуетите на двете момчета да я приближават, и този на Кейтлин зад тях.
— Не ви мислим злото — извика Конър. После го повтори на френски.
— Конър, спри! — изкрещя Кейтлин.
— Елате! — викаше Поли. Гласът му звучеше, сякаш се давеше.
Дан затича по-бързо. Децата сигурно бяха ужасно уплашени.
— Чакай, получавам съобщение в съзнанието си — викна Конър. — Искат да се приближим.
— Вдигнете ръце, приятели.
Двете момчета пристъпиха напред — и внезапно светлината угасна.
— Бягайте, момчета — извика Дан.
А после чу смях, смеха на много деца. Чу смях и зад гърба си и се обърна — и видя Уорнърови, идваха през дърветата. И те се смееха.
— Проклятие — изруга Крис в тъмнината. — Винаги се провалям.
Проблеснаха фенерчета и Дан осъзна, че е заобиколен от деца — смееха се и викаха, и осветяваха с фенерчетата си Конър, уловен в центъра на този кръг на подигравки.
Беше шега и като че ли участваха почти всички съученици на Конър.
Конър скри главата си с ръце, сякаш гласовете им бяха камъни.
Кейтлин обикаляше около децата, опитваше се да разкъса кръга им и да стигне до детето си.
Дойдоха Харли и Маги, усмихваха се приветливо.
— Това е бензиновата ни лампа — каза Харли. — Върна се от Нептун точно навреме.
Дан стисна юмрук, вдигна ръка и едва успя да се сдържи да не го фрасне.
— Стига де — каза Харли. — Това е шега. Невинна детска шега. Планират я цял ден. Все пак трябваше да разчупим напрежението.
— За сметка на сина ми. — Дан не беше внимателен като Кейтлин, която все още се опитваше да разбута децата настрани. Хвана някакво дете — оказа се момиче — за якето и го блъсна на земята. То се развика и почна да го ругае. Дан се промуши до сина си.
— Махайте се! — викаше Конър. — Моля ви, просто се махнете.
— Конър, да се прибираме — каза Кейтлин и огледа всички наоколо. — Вие сте жалки — всички до един!
— Глупак — долетя приглушен вик от тъмното. — Кучка…