Прегърнали сина си, Кейтлин и Дан тръгнаха към къщи. Докато минаваха покрай Уорнърови, Дан изръмжа:
— Да не сте стъпили вкъщи. Дръжте дебелия си трол по-далеч от сина ни.
— Дан? — викна Харли след него. — Недей се впряга.
Когато се прибраха, Крис и Нанси пак гледаха записа.
— Истински е, разбираш ли? — каза Крис.
Конър хукна надолу по стълбите.
— Почакай! — Крис го настигна. — Имам исторически кадри. Ела да хвърлиш още един поглед.
— Наистина не мога точно сега, доктор Джефърс.
— Зарежи тия тъпаци, Конър. Уорнърови са идиоти, а Келтънови изобщо нямат представа за какво става въпрос. Този видеоматериал е един от най-ценните записи, правени от човешка ръка.
Конър мълчеше. Дан можеше да види защо. От очите му се лееха сълзи. Момчето вдигна глава и попита:
— Възможно ли е да уча като частен ученик вкъщи?
Сърцето на Дан се късаше, но трябваше да отговори по този начин:
— Трябва да се научиш да посрещаш предизвикателствата, Конър, да овладяваш ситуацията.
— Стига глупости! — прекъсна го Кейтлин. — Не трябва! Всъщност това, че Харли и Маги са допуснали подобно нещо, само доказва, че в наши дни възпитанието куца. Стоят си безучастно, вярват в някаква митична детска мъдрост, но децата всъщност са зверове и имат нужда от ограничения, иначе отприщват злобата си.
Прегърна Конър и продължи:
— Не говоря за теб. Ти си истинско чудо и ако приятелите ти не го виждат, значи са боклуци. Всички до един.
— Мамо, но това са хората, с които трябва да прекарвам всеки ден от живота си — въздъхна Конър, отдръпна се от нея и попита: — Е, доктор Джефърс, с какво разполагаме?
— Ами дай да видим. Ще прегледаме целия материал кадър по кадър, от началото, като си отбелязваме всяко ново доказателство, ако се появи. Мен ако питаш, дори ще можем да преброим нитовете на това нещо, ако има нитове. Но така или иначе ще намерим доста неща. Това е прекрасен, убедителен запис.
Дан почти не слушаше. Беше в пълен смут. Трябваше да разбере каква е тази история с Марси, а не можеше. Просто не успяваше да го проумее.
После всичко си дойде на мястото.
— Спомням си — каза внезапно и високо.
— Какво? — попита Кейтлин.
Дан излезе. Имаше чувството, че стомахът му е изпълнен с пенлива буря от киселини. Втурна се нагоре по стълбите към тоалетната.
— Дан! — извика му Кейтлин, тичаше след него.
Намери го коленичил над тоалетната чиния, даваше се като болно куче. След малко се надигна и започна да развива хартия от ролката, за да почисти жълтата пяна, която беше оплискала пода. Правеше го трескаво, без да съзнава присъствието й.
— Дан… — Тя клекна до него, взе хартията от ръката му и я хвърли настрани. Останаха коленичили, лице до лице.
— Невъзможно е — каза Дан. — Не може да е истина.
Как би могъл да й каже това, което си мислеше, че си е спомнил? Не само че по някакъв начин беше свързан с Марси — това не беше най-ужасното. Ужасното беше, че детските му пристъпи май изобщо не бяха пристъпи, бяха спомени, толкова невероятни и странни, че не беше успял да ги разпознае.
— Ние сме лабораторни плъхове — изпъшка Дан и пак му призля.
Докато му помагаше да повърне — доста смело от нейна страна, — той въздъхна:
— Съжалявам, съжалявам. — И това значеше наистина много неща. Дори не беше сигурен, че е наясно с всички. Разтърси глава.
— Минали?
— Забъркали сме се в страшна каша.
— О, знам.
Той я прегърна.
— Затънали сме дълбоко, наистина много дълбоко…
Кейтлин не беше убедена, че е разумно, но остана в обятията му.
— Независимо колко странно и невъзможно ти изглежда, всичко има нещо общо с тях.
— Кое? С кои „тях“?
— С тях! В онова нещо пищеше Марси.
Тя го погледна.
— Познах гласа й — променен от страха, но беше тя, тя беше.
Кейтлин не знаеше как да реагира. Не беше сигурна какво се опитва да й каже. И все пак и на нея писъците й се бяха сторили смътно познати. Наистина беше Марси — в нещото, с пришълеца, побъркана от ужас.
— Как… изглеждаше?
— Как изглеждаше ли? Труден въпрос, сериозно! Това, което стана, едва започна да загатва отговора. Когато влязох в кабинета й, тя, вечно раздразнителната и непоколебима Марси, беше… о, Боже, съвсем променена, любов моя. Приветлива и съблазнителна… и наистина ме прелъсти. Можеш ли да повярваш — каквато е студена риба. Сякаш цялата й личност беше променена за една нощ… — Той замълча. — И точно това е станало според мен.