— Извънземните са направили нещо на Марси, защото… защо? Какво общо има това с всичко останало, Дан? Ти си ирландец до мозъка на костите и може да си скучен лектор, но знаеш как да представиш нещата на една дама. Мисля, че в момента тъкмо чувам една умно замислена версия.
— Казвам ти истината.
Кейтлин се отдръпна и го изгледа накриво.
— Искаш да ми кажеш, че извънземните — за които само допреди десет минути твърдеше, че са глупава измислица — са те накарали да го направиш, така ли? Няма да се вържа на това, Дани. Добър опит обаче. Като за нещо импровизирано е доста впечатляващо.
Всъщност изобщо не беше толкова убедена. Струваше й се, че е видяла повече от намек за извънземен на лентата, беше надзърнала, макар и смътно, в един аспект на живота, за който дори не си беше представяла, че съществува. Имаше някой зад кулисите, изглежда, който контролираше събитията и се интересуваше от квартала им — и най-вече, стресна я неочаквана мисъл, от тяхното семейство.
— Кейтлин, трябва да ти кажа нещо. Вярвам, че съм бил вкаран в нещото. Че съм бил с Марси там. Имам такива спомени.
— О, стига!
— Имам спомени.
— Добре, да не преиграваме. Кога се е случило това? Докато примигвах с очи може би? Виж, бях там и не те видях да влизаш в това нещо. Всъщност, ако беше, щеше да го има и на видеозаписа.
— Спомняш ли си, че после отиде да спиш при Конър?
— Бях уплашена, той също. Не исках да е сам през нощта.
— А сутринта беше горе, в леглото… и видяхме онези дупки, странната вода. Ами ако са били следи, Кейтлин?
— Дупките в земята?
— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…
— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.
— Спри!
— Не викай.
Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.
— Работата е там, че…
— Дан…
— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.
— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.
— Кейтлин, отново проявяваш мелодраматизъм, но те разбирам. Личната драматизация е характерна за хора, белязани от тежко детство.
— Защо не анализираш себе си, самовлюбено момче такова?!
— Ще го направя. И съм съгласен, че онова, което направих, е много лошо, независимо от обяснението.
— Е, вече имаме напредък.
— Сега ще ме изслушаш ли?
— Добре. Пришълците са те накарали да го направиш. И какво сега?
— Видях я на нещо като черна кушетка и бяхме… нещо се случваше… — Той потръпна, отиде до мивката и пи направо от чешмата.
— Какво може да е било? Извънземна любовна игра?
— Беше ужасно, Кейтлин! Ужасно! Те — спомням си някакви искри и ние бяхме — о, Боже — в някакъв вид тайна свързаност, при която аз продължавах да виждам тези искри и да чувам неща, като вътрешния й глас, спомени, нещо като… вътрешната й миризма… аромата на душата й.
— Имаше ли ректално сондиране, или беше още по-перверзно?
— Заслужавам го, разбира се, но…
— Какво, Дан? Недей да говориш със загадки, ако обичаш.
— Когато бяхме деца… Видях едно момиче по същия начин. И това момиче беше ти.
— Ние дори не сме се познавали.
И все пак тя също имаше определени разпокъсани спомени, наистина странни, винаги ги беше свързвала с малтретиране от един от множеството приятели на майка й. Но не спомена за тях, моментът не беше подходящ.
— Познавали сме се, но не в нормалния живот. Познавали сме се много добре, защото те са се постарали да е така. Те са създали нашето семейство, Кейтлин. Ние сме проклети лабораторни плъхове!
— Стига вече! Виж, имаме гости и ще сляза долу. Освен това Конър ще се сети, че пак се караме, а не искаш да го замесваме, нали?
— Той вече е замесен. Много сериозно замесен. Кейтлин, не разбираш ли защо е толкова умен, защо излиза от скалата — той е техен, Кейтлин!
— О, не мисля. Все пак много добре си спомням как го родих — той е мой. Мой син, по дяволите.