— Шшт!
— Не ми шъткай! Първо извънземни те били накарали да чукаш тази мръсница, за да получиш назначение, а сега ми казваш, че синът ми е някакво създадено в епруветка чудовище? Ти си луд за връзване, да, луд си, луд!
— Не съм казал подобно нещо. Разбира се, че е наш син. Наша плът и кръв. Кой се потеше до теб, кой прекара седемнайсет часа, за да ти напомня да дишаш, кой целуваше потта ти и се молеше с теб, въпреки че съм се отказал от Бог още на дванайсет години? Кой беше до теб, Кейт, и все още е до теб и винаги ще е до теб, ако ми позволиш — а ако не, ще продължи да живее, но същевременно ще е и мъртъв?
Тя го погледна. Той я погледна. В този миг благословената магия се върна и бракът беше спасен… поне за известно време.
— Това въпрос ли беше? — попита тя.
Той повдигна вежди. Тя също повдигна вежди. Той разпери ръце. Тя се хвърли в прегръдките му.
— Толкова е странно… сякаш съм надзърнал на друго равнище на живот, където съществуват други мотиви и значения, които обикновено не излизат наяве. И по някакъв начин Марси и аз — и ти и аз, Кейтлин — сме свързани на това равнище… всичко се свежда до сина ни по някакъв начин, сигурен съм в това. Знам го и го обичам, и обичам и нас, о, Господи, толкова много…
— Трябва да сме с него — каза тя.
И отиде до прозореца. Над полето, където се беше появил обектът, изгряваше огромната луна. Под светлината й, сребристо студена, цялото поле бе обгърнато от познатата загадъчност на обикновената нощ. Кейтлин погледна нагоре към проблясващата тъмнина на нощното небе. Имаше съвсем малко звезди, бореха се с пороя лунни лъчи.
Може би Дан беше прав. Може би борбата беше по някакъв начин действителна. Може би имаше сянка, която не може да бъде видяна, но която въпреки всичко бе реална, сянката на неизвестен разум от далечно място.
Дан дойде до нея и я прегърна. После прошепна:
— Наблюдават ни.
Тя се притисна към него; чудеше се какво ли ще им донесе бъдещето. Може би той се побъркваше. Случва се с хора на средна възраст — а в това, че Дан преподаваше психология, имаше известна неустоима ирония, наистина.
От друга страна, може би отговорът бяха извънземните. Със сигурност видеозаписът беше странен и смущаващ. Беше му предоставил безспорно изобретателно оправдание.
— Хайде — каза Кейтлин, отдръпна се от него и тръгна да се присъедини към мъчителната одисея на сина им.
Част пета
Вестителите на смъртта
Никой човек не е остров, затворен в себе си; всеки е парченце от сушата, частица от океана; и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява, тъй както ако нос е бил отнесен или домът на твой приятел, или пък твоят собствен; смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството; така че никога не питай за кого бие камбаната; тя бие за теб.
Глава 15
Полковникът сновеше нервно напред-назад. Лорън никога не го беше виждала такъв — липсваше внимателният му професионализъм, очите му шареха като на животно, търсещо изход от клетка.
— Къде е Анди? Трябваше да ни посрещне тук.
— Тръгна си.
— И нямаш представа къде е, разбира се.
— Не, сър. Дори нямах представа, че ще си тръгне.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лорън? Наивна си. Невероятно безумно наивна.
— Аз… Сър, аз направих всичко, което можах. Махнах се оттам, защото нямах избор.
— И не ти хрумна да задържиш Анди?
— Разбира се, че не! Защо да го правя, да му се не види?
— Не знаеш цялата картина, признавам. Покрай всички години в дупката, докато работеше с вас, емпатите, Анди знаеше малко повече от теб.
— Да не… какво е направил?
— Избягал е, глупачка такава!
— Не ми дръжте такъв тон!
Той й хвърли такъв поглед, че тя отстъпи крачка назад. Никога не се беше проявявал като особено приятен човек, с който да работиш, но сега изглеждаше готов да избухне, а това не й харесваше, въобще не й харесваше.
Намираха се в опушения му кабинет. Пожарникарите бяха спасили къщата, но комплексът долу беше напълно унищожен.
— Искам да разбера истината за случилото се, Лорън, и съжалявам, че трябва да го кажа, но ми се струва, че не ми я казваш.