Бузите й пламнаха от гняв. Не обичаше да обиждат професионализма й.
— Докладът ми е верен до най-малката подробност.
— Все още ли не си наясно какво се е случило? Все още ли?
— Разбира се, че съм наясно. Започнал от съседната градина пожар стига до вентилационната система и запалимите вещества във въздушните дехидратори пламват. Такова е официалното становище, такава е и истината.
— Тогава къде е Адам?
— Моля?
— Нали осъзнаваш, че няма останки.
— Значи е изгорял. Измъкнаха оттам само пепел, така или иначе. Черна, слегнала се пепел, видях я.
— Прегледана е, а вътре няма останки.
— Той изгоря! Изгоря! — Лорън заплака. — Имаше красив ум. Невероятно красив.
— Скелетът му беше от метал, който е почти неразрушим. Но не намерихме скелет долу, а всички отломки бяха щателно прегледани. Всичко беше изследвано много внимателно, Лорън, затова съм сигурен, че ме лъжеш.
— Ти си недостоен и за презрение, знаеш ли?
Уилкис я зашлеви с опакото на ръката си. Ударът дойде неочаквано, като проблясък в дясното й око. За миг тя беше твърде зашеметена, за да разбере какво я е ударило. След това разбра и я изпълни вълна от чист гняв.
— Това е нарушение. — Помъчи се да овладее гнева си. — Ще подам оплакване.
Осъзна, че той се смее в лицето й, после го видя да посяга да извади пистолета си. Лорън имаше бърз ум — една от причините да постигне такъв успех с Адам — и тази бързина й помогна да си спомни слуховете, че човек може да попадне в смъртна опасност в тези дълбоко засекретени операции. Секунда преди появата на оръжието — всъщност още преди той да успее да го извади, изхвърча от стаята.
Затича надолу по стълбите, стигна до площадката, залитна — и чу оглушителен гърмеж. Уилкис се опитваше да я убие. Притича през антрето. Проехтя втори изстрел и куршумът се заби в стената до вратата. Мина много близо — тя усети парването по бузата си.
Отвори вратата. Проехтя още един изстрел. Тя побягна през тротоара и излезе на улицата. Трябваше да стигне до някое многолюдно място, това беше единствената й надежда, и да бяга бързо, за да е на достатъчно разстояние — петнайсетина метра поне. Ако беше по-близо, той нямаше да пропусне.
Тичаше по средата на платното и криволичеше на зигзаг. Не се обръщаше. Проклет да е този квартал, беше прекалено тих! Само една кола, Господи, само една проклета кола — но нямаше нито една.
Може би не всички кошмари на баща й бяха свързани със сивите, може би се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи някой ден.
После, докато завиваше на ъгъла, се появи красив „Мустанг“, вътре седяха две студентки.
— Помощ! — Лорън застана пред тях и размаха ръце. — Помощ! Обадете се в полицията! Помощ!
Те се отклониха, за да я заобиколят, и тя изкрещя през отворения прозорец на колата.
— Помогнете ми!
Ала момичетата не й помогнаха и тя продължи да тича. Почти веднага чу ръмженето на мощен двигател и свиренето на гуми. Уилкис идваше.
Тя хукна по алеята за паркиране на една голяма къща, хвърли се зад кофите за боклук до гаража. Спотаи се, затаила дъх, и чу колата да спира. Беше той, нямаше начин да не е той.
Не смееше да погледне, да помръдне, не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала такъв невъобразим ужас. Почти физически чувстваше как дулото се насочва към нея.
Чу стъпки по алеята, тихи, бързи… после пиукане и недоволно мърморене. Някаква жена. Дистанционното й не беше проработило.
Жената вкара колата си в гаража и вратата започна да се затваря.
Лорън се разплака, изправи се и забърза към къщата — и в този момент колата на Уилкис се появи с ръмжене на алеята.
Тя се обърна и затича, стрелна се покрай кофите за боклук. Някакъв възрастен мъж се сражаваше със счупена порта.
— Повикайте полиции — извика тя, докато бягаше към алеята.
Чу как Уилкис кресна на стареца:
— Не се месете. Аз съм от армията!
Проклятие, той беше с униформа. Нямаше да получи помощ. Отникъде.
Пресече улицата и се шмугна в отсрещната алея. Опита да се скрие между избуялите храсти, надяваше се, че той ще я подмине.
След секунди го видя да излиза от алеята. Беше прибрал оръжието. Дишаше тежко. Огледа улицата, после отсрещната алея. Задържа очите си върху гъсталака. Гледаше точно към нея, но очевидно не я виждаше.
После извади пистолета и го насочи към храсталака. Лорън се приготви да бяга. Ударникът щракна — и тя замръзна. Стисна зъби, бореше се с подтика да излезе на открито като подплашен фазан. Той се опитваше да я накара да помръдне, да се издаде. Подозираше, че се крие тук.