Накрая Уилкис затъкна пистолета под якето си и се отдалечи.
Малко по-късно тя чу изръмжаването на колата му. Премести се по-навътре в алеята и пропълзя зад някаква барака. Нямаше начин да я видят от улицата. Обади се на Тед по мобилния.
— Хей, къде изчезна?
— Теди, любими, слушай внимателно. Изчезни. Не стъпвай повече в апартамента ми. Никога, за нищо, по никакъв повод.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Тед, разбирам какво си мислиш. Но си в огромна опасност, разбери! Не стъпвай дори в квартала.
— Лорън?!
— Не те зарязвам, предупреждавам те. Наистина огромна опасност, Тед. Свързано е с работата ми и съм изключително сериозна. Може да те измъчват, да те убият. Забрави за мен и продължавай живота си.
Стана й толкова мъчно, че стисна зъби, за да не се разплаче.
— Лорън, какво става?
Тя преглътна сълзите си.
— Къде си сега? Вкъщи ли? Не, недей да ми казваш! Не трябва да питам, не и по този телефон. Виж, можеш да помогнеш и на двама ни. Отиди до военновъздушната полиция. Кажи им, че полковник Уилкис ни е заплашил с оръжие. И двамата.
— Не може да бъде!
— Може. Даже стреля по мен.
— Господи!
Но военновъздушната полиция нямаше да може да помогне. Те нямаха право да се месят в строго секретна операция като нейната. Щяха да засипят Тед с безброй въпроси, на които той нямаше как да знае отговора, и вероятно в крайна сметка щеше да се изправи пред самия Уилкис.
— Не, сбърках. Не ходи при военновъздушната полиция. Върни се в базата си и се занимавай с твоите си неща. Ще те оставят на мира.
— Лорън, обичам те.
— О, Тед, не е вярно. Може би щеше да ме обикнеш, но това все още не се е случило, защото зарязвам мъжете, преди да стане, именно заради ситуации като тази. Послушай ме. Довери ми се и ме послушай.
Тишина.
— Тед, обещай!
— Не можеш да ми кажеш нищо, нали?
— Нищичко. — Тя затвори, облегна се за миг на стената на бараката, после тръгна.
Стигна до следващата улица и я пресече. Продължи все така бързо. Влезе в един супермаркет и се помота — оглеждаше кафе машините и компактдисковете, далече от предната част на магазина.
Полковник Уилкис сто на сто бе получил разрешение, дори задача да я убие, за да унищожи риска от изтичане на информация. Всъщност той никога не би извадил пистолета си, ако не беше напълно сигурен, че ще му се размине.
Внезапно си спомни една история, която й беше разказвал Анди. Навремето й се беше сторила чиста измислица — от онзи тип, които се разказва на по бира. Сега вече разбираше, че разказите за експертите по декодиране, които били лоботомизирани преди пенсия, колкото и невероятно да звучаха, са били скрито предупреждение.
Анди се беше измъкнал, защото беше оценил ситуацията в мига, в който беше видял какво става. Беше избягал и сигурно имаше план за спасение, подготвен точно за такива случаи.
Лорън обаче нямаше подобен план, а вероятността, че ще оцелее достатъчно дълго в тази ситуация, беше направо нулева. Не бе получила специализирана оперативна подготовка. Освен основните техники за нападение и защита и обучението по стрелба, които беше усвоила в Лакланд, не владееше други бойни умения.
Ако Адам беше с нея, нещата щяха да са различни. Ако намереше Адам, от неудобен свидетел щеше да се превърне в необходим сътрудник.
Ако Адам не беше загинал — а Уилкис беше убеден, че не е — къде би могъл да се намира? Като се имаше предвид колко бързо можеше да се движи и способността му да изглежда почти невидим, сигурно беше избягал, без тя да забележи. Беше я оставил да умре.
Не, не и Адам. Той винаги беше десет крачки напред. Сигурно бе знаел, че тя ще успее да избяга и да се спаси.
Никой не й беше казвал как действат сивите — дали имат бази или сателити, дори какво точно представляват. Така че как би могла да открие толкова странно същество, притежаващо специални сили и умения?
Можеше да се опита да се свърже с него отдалеч, но единственият начин да го направи беше да е напълно спокойна, а и така или иначе, това никога не й се беше удавало наистина. Всичко, за което я биваше, беше да оформя картини за Адам и да вижда тези, които й пращаше той.