И тук коридорът беше тих. Тя оформи мисъл — лицето на Адам, и добави усещане за въпрос.
Почти мигновено се върна друга мисъл — образ на собственото й лице. Не беше обичайният поздрав на Адам, но определено беше образ от него, сигурна беше заради усещането, което придружаваше появяването му: избухваше в ума й като телевизионна картина.
Отключи и застана на прага. От многото въпроси, които беше поставяла на Адам, знаеше, че някой — онзи, за когото работеше в действителност — се опитва да разбере процеса на общуването чрез съзнанието. Дори я бяха накарали да провери обхвата му, който се оказа около четвърт миля, и можещи да премине през почти всичко освен през определен вид електрическо поле, което се използваше от време на време, за да изолират Адам в клетката.
Беше й ясно обаче от начина, по който той й отговаряше, когато полето беше включено, че все още е във връзка с другите сиви.
Всичко беше такова, каквото го беше видяла в автобуса, до най-малката подробност. На ръба на съзнанието й изплува смътната тревога, че това може да е някакъв трик от страна на Майк да я привлече тук, но все пак затвори вратата и заключи два пъти, сякаш ключалката щеше да го спре за повече от няколко секунди.
Никога не беше общувала с Адам извън клетката и по някакъв начин беше запленена от идеята да открие какво ще е усещането. Сви рамене, за да наподоби излъчване на въпрос, и застана в центъра на дневната. С леко изщракване, което я накара да подскочи, отоплението се включи.
— Здравей — каза тя. — Адам?
Едновременно с това излъчи образ на лице — всъщност не точно лице, защото никога не беше успяла да го разгледа хубаво, но някакво общо лице, дълго и тясно, с големи черни очи.
Зад нея се чу шум. Лорън се обърна. Нямаше нищо.
— Моля те, не се крий — каза тя. — Трябва да ми помогнеш.
Долетя още един звук, отново зад нея. Тя пак се обърна и за момент не успя да проумее това, което вижда. Имаше две малки същества, всяко около метър и двадесет. Застанали до широкия прозорец. Беше ужасена колко насекомоподобни изглеждат, потресена от блестящите им очи, безизразните лица, изящните им очертания.
— Кои сте вие?
И пристъпи напред, а те се превърнаха в два големи лешояда, с черно оперение, червените им ужасяващи очи проблясваха, огромните им човки се разтвориха, крилете им се разпериха в заплашително предупреждение.
От нея се изтръгна писък, напълно несъзнателно, и тя отскочи — и усети как нещо скача върху гърба й. Нещото задържа ръцете й с желязна хватка, краката му се притиснаха към бедрата й. Можеше да чуе дишането му — равномерен звук, като от машина.
Обезумяла, тя изпрати образ на себе си паднала на колене, после се отпусна, доколкото можеше. Изпрати образ на себе си като малко момиче.
Двата лешояда застинаха неподвижно, пищяха, разперили широко криле.
Тя изпрати образ на красива градина, после на себе си и Адам, седнали заедно, после на Адам, положил глава в скута й — въображаемо, разбира се: никога не го беше виждала от толкова близо.
Единият от сивите пред нея се превърна отново в себе си. Другият се превъплъти в огромна качулата кобра, свита до стената — главата й се издигаше на метър и двайсет над пода, качулката се разгърна, езикът започна да се стрелка във въздуха.
После този, който я беше сграбчил, изчезна.
Тя седна, затвори очи и прочисти съзнанието си. Извика в ума си старо пътуване по крайбрежието, сините вълни, аромата на плажно масло, писъка на чайките.
— Всичко е наред — каза на глас. — Знам, че сте изплашени. Аз също съм уплашена. Но Адам ми е приятел. Аз обичам Адам. — Разтвори длани над коленете си. — Искам да ви помогна.
Кобрата се залюля. Другият сив се взираше в нея. Онзи отзад уви дългите си ръце около врата й.
Тя отново оформи образ на Адам, после на разрушения комплекс, после на Уилкис и как стреля по нея, после на бягството си по алеите. Излъчи картините бързо, една след друга.
Кобрата се устреми към нея — и внезапно отново стана сив, висящ във въздуха пред очите й. Лорън се опита да потисне страха си. Сивите изчезнаха, но не напълно. И тримата летяха в кръг около нея, толкова бързо, че очертанията им бяха замъглени от скоростта.
Тя получи образ на Адам, който бягаше, после се издигна в небето по коридор от трептяща светлина.
Създаде образ на Адам в светлината, после на себе си в ковчег. Представи си как Майк Уилкис затваря ковчега с трясък.