После отиде до отдела и попълни оплакване срещу Уилкис — нахъсваше се все повече. Той беше стрелял срещу колега офицер. Ако можеше, щеше да го тикне в онзи таен затвор на военновъздушните сили, за който Уилкис толкова много обичаше да говори. Там държаха всички престъпили закона с високи пълномощия за достъп до поверителна информация. Кучият му син.
Едно нещо беше сигурно: нямаше вече да работи с него, защото неговият отдел беше история. Нямаше Адам, нямаше задължения. Чудесно, доколкото я засягаше. Беше й дошло до гуша от цялата тази каша. По-добре да се върне в отдела по снабдяването.
Но преди три години й бяха казали, де няма измъкване.
Един капитан от военновъздушните сили се приближи до нея. Носеше формуляра с оплакването й.
— Полковник Лорън Глас?
— Да.
— Вижте… полковник Глас е загинала при изпълнение на служебния си дълг.
— Загинала при изпълнение на служебния си дълг?!
— Да. Вчера. При пожар, избухнал в комплекс в друг град. Та бих искал да знам какво означава това.
Сърцето й замря. Загинала при изпълнение на служебния си дълг? Ако Уилкис успееше да прокара това, тя излизаше от цялата военна инфраструктура. Никакъв шанс да го обвини, никаква възможност да използва военновъздушните сили или да получи защита.
— Госпожо, трябва да ви поискам документи за самоличност.
Носеше ли документите си? Да. Извади ги от чантата си и му ги подаде.
— Извинете — каза той, докато ги взимаше.
Тя оформи образ на себе си с опрян в главата пистолет, на себе си, лежаща в ковчег, но сивите не отговориха. Отново проблемът беше в обхвата. Дали въобще имаха представа къде се намира?
Чу до пропускателния пункт да спира кола. Приближи се и погледна през прозореца. Изтръпна, като видя високия полковник Робърт Лангфорд.
Трябваше да избяга. Огледа се. Офицерът на бюрото я следеше с поглед. Очите му бяха присвити. Зад него имаше друга врата. Лорън тръгна към нея, подмина гишето на сержанта.
— Не можете да излизате, полковник.
Тя побягна и излезе през вратата. Накъде да отиде? Апартаментът на Тед беше в базата, но беше на цяла миля. Сви по един тротоар и забърза към огромен хангар. Поне щеше да има хора. Поне, когато я хванеха, някой щеше да си спомня.
После видя свръхзвуковия самолет — сигурно на някой генерал, — спрял на специалната настилка. Двигателите ръмжаха. Стълбата беше спусната, до нея си говореха двама офицери. Самолетът или тъкмо беше кацнал, или се канеше да излети.
Видя шанса си и реши да го използва:
— Това не е самолетът на генерал Мартин, нали?
— На генерал Кърнър.
— Най-накрая! — Те й хвърлиха разсеян поглед и продължиха с разговора си, а тя се качи по стълбата.
В самолета имаше трима офицери — полковник, майор и генерал.
— Сър — каза тя и отдаде чест, — полковник Глас. Трябва ми спешен превоз до Вашингтон. Поверително е, сър. Засяга националната сигурност.
Той я погледна.
— Говорите пълни небивалици.
— Сър, невероятно спешно е.
— Кой е командващият ви офицер?
— Сър, нямам правото да ви разкривам това, но имам пълномощията да издавам заповеди на борда на този самолет.
— Не ми излизай с тия номера, момиченце. От друга страна, приятели, кой не би искал да издигне такива цици на осем хиляди метра височина?
Тя преглътна раздразнението си и се опита да наподоби прелъстителна усмивка.
После забеляза нещо. Той не я гледаше. Всъщност очите му се бяха оцъклили от ужас.
Обърна се — зад нея стоеше полковник Лангфорд с пистолет в ръка.
— Ние ще се погрижим за това — каза той.
— Заповядайте — отвърна генералът.
— Какво става тук, по дяволите? — попита майорът.
— Арест на нарушител — отвърна Лангфорд. — Хайде, госпожице Джейкъбс. — Обърна се към офицерите. — Дори не е от военновъздушните сили. За последен път опитва номера с превоза.
— Казвам се Лорън Глас — викна тя, докато Лангфорд я извеждаше от кабината. — Полковник съм и се водя загинала при изпълнение на служебния си дълг. Но съм жива, генерале, спомнете си това, когато четете известието за смъртта ми. Полковник Лорън Глас е жива.