— Дори не си помисляй да бягаш — каза Лангфорд, когато стъпи на настилката. — Ще пусна военновъздушната полиция след теб за броени секунди.
Тя вървеше пред него.
— Ти си проблем — продължи той, — много сериозен проблем.
Лорън усети дулото на тила си. Значи историите бяха верни. Секретните операции имаха свой собствен начин за разрешаване на проблеми, а Лорън Глас, както полковникът беше казал току-що, беше проблем. Замисли се, някак отвлечено, че е стигнала до последните часове на живота си. Беше странен, пленителен миг — и все пак невероятно спокоен.
Беше избягвала брака и сега съжаляваше за това. Не беше усетила дете в утробата си, нито болката от раждането. Съжаляваше и за това. Беше много странно, това усещане. Не ужасно, по никакъв начин. Край на отговорностите, край на изтощителната необходимост да бяга.
Жалко, че сивите не можеха да й помогнат и сега. Опита се да им изпрати образи на себе си с пистолета на Лангфорд, насочен към лицето й, но не получи отговор. Явно се намираха твърде далече.
Зачуди се дали ще я убие тук, в Райт Пат, или ще я отведе някъде другаде. Може би щеше да е екзекуция. Вероятно. Щеше да я отведе в някоя гола стая и там щеше да я чака стоманен ковчег.
— Готова съм — каза тя. Ако планираше да я отведе някъде, може би имаше шанс да избяга. Усещаше се невероятно спокойна, примирена със смъртта, но ако се появеше шанс да се измъкне, щеше да го използва.
— Значи няма да правиш глупости?
— Какъв избор имам? Хванахте ме.
— Да — отвърна той. — Така е.
Глава 16
В мига, в който осъзна, че е загубил не само Адам, но и двамата си помощници, Майк се отправи към Вашингтон. Имаше само един начин някой да се уволни в толкова тайна организация. Никой не се пенсионираше, абсолютно никой. Човек или участваше активно в Тръста, или беше мъртъв… и Майк го разбираше и беше напълно съгласен с това. Не можеше да се рискува да се пусне дори слух, че човечеството е в смъртна опасност или че съществува организация, която ще спаси малцина избраници, или че някаква част от американското правителство е замесена с извънземни. Не и след като имаше такива сериозни заплахи, свързани с разкриването на тайната на тяхното присъствие.
Обясни на Гън как Анди и Лорън са се изплъзнали.
— Постъпката ти е била пълна глупост.
— Не мисля…
— Анди е действал бързо, не си можел да го предотвратиш. Но ще го намерим. Емпатът е друга работа, Майк. Бил си глупак да стреляш, но пълен идиот да пропуснеш.
— Чарлз…
— Мълчи. Мисля.
— Чарлз, сивият е на свобода.
Очите му се приковаха върху лицето на Майк. Устата му се отвори, после се затвори. Внезапно грабна химикалка и започна да пише.
— Чарлз?
Писането стана драскане, после чегъртане, накрая Гън стана и скъса листа на парчета.
— Проклет да си!
— Чарлз…
— Проклет да си. — Закрачи нервно. — Трябва да помисля.
— Очисти ме. Просто приключи с това.
— Божичко, това ще е приятен начин да прекарам около час, тъпо лайно такова. Защитавах те, но ти си невероятно некадърен. Ти и твоята засукана къща, кражбите, които пренебрегвах през всичките тези години. Без да споменаваме множеството специални пропуски за убежищата, които раздаваш на продажните си приятели.
Щеше да го съсипе — да го лиши от подкупите, които бяха и прекрасно средство за изнудване. Всяка негова връзка във военната индустрия щеше да се обърне срещу него. Щеше да е свършен човек.
— Чарлз, тези хора… някои от тях са важни…
— Как не. Те са мъртви. История. И ти също, Майк. Няма начин да се приближите до някоя от дупките. Ще живееш с тази мисъл отсега. Ще живееш с нея.
С което Чарлз всъщност казваше, че току-що е оставил Майк да живее. Беше очаквал да умре в тази стая, в този момент.
— Мислиш ли, че Глас може да укрива Адам? — попита Чарлз.
— Първото нещо, което направих, беше да отида до апартамента й. Никакъв знак за нечие присъствие. Мисля, че Адам е бил прибран от своите. В момента, в който са разбрали, че знаем за детето, са дръпнали шалтера.
— Защото си задал погрешен въпрос. — Чарлз се отпусна зад бюрото си. — Държат ни в шах.