Въпреки че хората, работещи в програмата СЕТИ, твърдяха, че шансовете да се открие сигнал от друг свят са невероятно малки, това не беше вярно. Всъщност бяха доста големи — около 0,4% на година.
Реши, че ако някой наистина дойде от друга планета, трябва да е отчаян. Изискваха се огромни ресурси, за да се прекоси междузвездното пространство, и невероятно количество време. Пространствено-времевите тунели и другите подобни теоретични възможности бяха научна фантастика. Причината за това беше проста: на идейно ниво беше възможно да се изкриви пространството, докато две отдалечени точки се слеят в една, но количеството енергия, необходимо за това, беше невъобразимо. Прегъването на Съединените американски щати, докато, да кажем, Финикс и Бъфало се допрат, би било детска играчка в сравнение с подобно изискване. По-бързо придвижване от скоростта на светлината беше косвено възможно чрез използването на квантово свързани частици, но движението на структурни физически обекти със свръхсветлинна скорост беше напълно невъзможно.
Така че след като бяха тук, бяха пътували със скорост много по-малка от скоростта на светлината, вероятно значително по-малка, и по този начин дори пътуване от Алфа Центавър, най-близката подобна на слънцето звезда, би отнело много години. Предположенията из интернет сочеха, че сивите идват от Дзета Ретикули, двойна звезда. Това предопределяше наличието на планети с много сезони и наистина ексцентрични орбити, но не беше напълно невъзможно.
Всички тези мисли занимаваха съзнанието му, но на едно друго ниво той обмисляше съвета на баща си да се изправи лице в лице с децата, които го тормозеха. Баща му не беше гений, но на съвета му можеше да се разчита и Конър смяташе да го последва.
— Поли — каза той, когато съседчето му излезе на стълбите, — здрасти.
— Здрасти, Конър.
— Ще наминеш ли през нас по-късно?
Поли спря. Вгледа се в него, сякаш виждаше някакво странно животно. От двете му страни стояха двама от най-противните му нови приятели, Кевин Сиърс и Уил Хекъл.
— Разбира се, че не.
— Видеозаписът най-вероятно е истински, Поли. Трябва да уважаваме значението му.
— Не съм бил там, Конър, не съм го видял.
Конър със задоволство отбеляза гнева и разочарованието в гласа му. Това беше точно реакцията, която очакваше. Беше приклещил Поли, точно както искаше, и сега щеше да спечели.
— Знаеш, че мога да конструирам разни неща — каза той. — Може би мога да се справя и с това.
— Как? Като построиш машина на времето?
— Ами ако успея да ги накарам да се върнат?
Уил Хекъл избухна в смях. Подсмихващият се Кевин поклати глава.
— Не, почакайте — спря ги Поли. — Искам да чуя това.
— Мога да ги повикам — заяви Конър. — С теб като свидетел.
Момчетата вече не се смееха.
— Ако го направя, ще разтуриш ли Конъроразбивачите?
— О, разбира се. Защо не, Конър.
— Ела след вечеря и остани през нощта. Ще се видиш със сивите.
— Ами ние? Може ли също да се срещнем със сивите, а, дребосък?
— Все още не, Кев.
Кевин го сграбчи за якето и се надвеси над него.
— За теб съм Кевин.
Конър го изгледа спокойно.
— Добре, Кев, ще си го отбележа.
Накрая Кевин го пусна. Конър се обърна и заслиза по стъпалата, оглеждаше се за колата на майка си сред паркираните отпред.
По пътя към вкъщи се чудеше какви са шансовете Поли да дойде. В действителност бяха отлични. Щеше да дойде. Но по-големият въпрос беше как, по дяволите, той да накара сивите да дойдат?
Освен това му беше ясно, че майка му няма да е във възторг от идеята, затова не каза нищо в колата. Всъщност изчака до след вечерята, малко преди очакваното пристигане на Поли.
— Между другото, Поли ще преспи у нас.
Кейтлин спря да събира чиниите от масата.
— Няма.
— Напротив, мамо. Поканих го и ще остане.
— Няма начин.
Възражението й не го изненада, но той се направи, че е така.
— Хайде де, мамо!
— Конър, не! Така се унижаваш.
— Мамо, поканих го да спи у нас, какво толкова?
— Не искам никакви Уорнърови в тази къща, нито Поли, нито Ейми, нито техните. Особено Маги и Харли. Ще си намериш други приятели.
— Тогава да се преместим в града. На дванайсет мили съм от други деца на моята възраст.