Наистина не му беше особено уютно точно в този момент — скрит в малката стая да чака същества, които не можеш да видиш, да започнат да го режат на парчета. Винаги беше смятал, че сивите не могат да разчитат съзнанието от разстояние, по-голямо от няколко метра, и че им е трудно да разберат какво точно става в човешкия ум. Но сега, докато лежеше на прояденото от дървояди легло и гледаше как Джей Лено разговаря с гостенката си Дрю Баримор, се страхуваше, че може би е вярно обратното.
Единственият му шанс се криеше в бързината. Ако успееше да приключи до утре вечер, можеше да се върне във Вашингтон до сряда на обяд и може би всичко щеше да се нареди добре. Може би.
Пистата във военновъздушна база „Алфред“ се използваше за тренировки в лоши климатични условия. Ревящите двигатели на свръхзвуковите самолети можеха да се чуят ясно в изоставената сграда, в която Лорън Глас бе с Роб Лангфорд от часове. След като я беше задържал, той не я беше изпускал от очи.
Сега, след като беше разбрала, че във военновъздушните сили има две противопоставящи се фракции, тя дори се радваше, че я е хванал Роб. Никога не беше харесвала полковник Майкъл Уилкис и не беше изненадана да открие колко е ужасен всъщност.
Седеше срещу Роб в кабинета и гледаше как снегът се сипе зад прозорците. Беше уморена и се надяваше, че той скоро ще я пусне да си почине.
Лангфорд обаче беше официален и резервиран и поне досега изобщо не й предложи място, където да поспи.
Искаше й се да не е така. Беше хубав мъж, привлекателен по начин, който я караше да го желае, просто и искрено. Очите му бяха сиви и откровени, което по някакъв начин показваше, че е настроен толкова приятелски, колкото е отдаден на каузата си. Очите на човек, който работи здраво, помисли си тя, но и обича да се забавлява.
Той не й се доверяваше. Имаше тайна, която би могъл да й разкрие, но беше предпазлив. Ако решеше, че тя е враг, тогава какво?
Лорън знаеше какво ще последва. Но просто не искаше да си мисли за това.
— Разкажи ми отново за връзката си с Адам — каза Лангфорд. През всичките тези часове тя не беше отказала да отговаря на този въпрос, независимо колко често й го повтаряше. Познаваше тази техника на разпит. Щеше да го остави да я използва. Щеше да сътрудничи напълно.
— Работех със същество, което може да лети и което споделяше живота на душата ми — отвърна. — Не мисля, че беше хищник, както твърди Майк. Загубата му остави в живота ми празнина, почти толкова опустошителна, колкото и когато умря баща ми. С майка ми не бяхме близки. Имам предвид, наистина сме отчуждени.
— Не каза точно това предишния път.
— Просто се изразявам по друг начин.
— Точните ти думи бяха: „Те не са хищници, но ми се струва, че им липсва нещо, което знаят, че ние имаме, и се опитват да го получат“.
Роб не можеше да свали очи от Лорън Глас. Не ставаше въпрос само за нейната красота, а за трептящите, искрени чувства в очите й, докато говореше за Адам. Усещаше, че любовта й е напълно истинска. Но имаше и нещо прикрито у Лорън, сякаш на някакво ниво тя заблуждаваше и себе си, но и го усещаше.
Този безкраен разпит щеше да доведе до присъда. Когато го приключеше, той щеше да си извади заключение и животът на Лорън щеше или да продължи, или не. Зачуди се дали тя си дава сметка за това и реши да приеме, че е така.
— Сивите опасни ли са за нас? Какво мислиш по този въпрос?
— Струва ми се, че Адам ми липсва повече, защото знам, че е някъде. Ако беше загинал в пожара, това щеше да е край, нали разбираш.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Всъщност отговаря, макар и непряко. Ако искаш точен отговор, така и не успях да разбера за какво точно са дошли сивите, затова и ми е трудно да преценя дали представляват опасност. Имам предвид, че те изглеждат като пришълци. Държат се като такива. Но аз съм виждала аутопсията на Боб. Те са отчасти биологични същества, отчасти машини и нямат мозък като нашия — просто имат нишки от стъкло в главата. Но с много по-малко неврони, отколкото имаме ние. Защо тогава мислят толкова добре? Не знаем. И тъй като не можем да кажем какво представляват, не можем и да открием мотивите им. Това е мнението ми, така или иначе.
Лангфорд я наблюдаваше. Не знаеше точно какво очаква — може би някаква грешка, чиято природа щеше да се разкрие едва когато тя я направеше. Потенциално поне тази жена можеше да изиграе важна роля. Нямаше съмнение, че сивите нарочно са я измъкнали от лапите на Уилкис и са я довели при него. Евентуално за да изпълни с детето, което те подготвяха, същата роля, която беше изпълнявала с Адам.