Лорън наруши мълчанието.
— Знаеш ли нещо за тях? Например откъде са? Много пъти съм разпитвала Адам, но той не казваше почти нищо.
Не се страхуваше от него — това беше добре.
— Не знаем нищо по въпроса откъде са. Наясно сме, че са много някъде в космоса и че пътуват към нас.
— Значи това за ДНК-то е вярно?
— Знаеш за това?
Тя кимна.
— Майк каза, че са изхабили собственото си ДНК и сега искат нашето.
— Отчасти е вярно.
— Значи те просто разузнават и трябва да се страхуваме от тях.
— Не точно. Мисля, че сътрудничеството ни с тях може да се окаже единственият ни шанс да избегнем изтреблението на вида ни.
Красивата й уста се отвори. Върхът на езика й, мека розова перла, пробяга по устните й и се прибра.
— Ти се шегу… Явно не. — Тя поклати глава — Боже! Това е грандиозен замисъл.
— Изчисленията са верни. Ще има невероятен екологичен срив. Всъщност той се е натрупвал от хилядолетия. Сега сме в кулминацията.
Тя седеше и се взираше в него.
— Лорън?
— А какво ще стане с децата?
Лангфорд поклати глава.
— Никой няма да се спаси… освен приятелчето ти Майк и неговите хора. Чувала ли си за Тръста?
— Не.
— Начинът, по който те смятат да действат, ще осигури оцеляването на един милион души, избрани от Тръста — Майк и неговите хора.
— Но сивите ще ги хванат. Няма да спечелят нищо.
— Не е точно така. Имаме причина да вярваме — всъщност знаем, — че сивите ще се откажат от нас, освен ако няма поне няколко милиарда живи хора. Причината Адам да си тръгне е, че е станало нещо извънредно и той очевидно е разбрал това. Хората и сивите са еднакво заплашени от изчезване и извънземните се опитват да спасят всички ни. Шефът ти и неговите приятелчета се стремят да предотвратят това, целта им е сивите да се оттеглят и да оставят Земята на едномилионния й елит.
Наблюдаваше я как мисли, видя болката в очите й, шока… видя лицето й да се сгърчва от страх за още неродените деца.
— Какво ще стане, ако сивите успеят?
— Лорън, много отдавна на Земята е имало война. Велика цивилизация е загинала. Загубили сме познанията си за безчет неща. Поели сме по пътя на невежеството, който ни е довел до положението, в което сме сега: шест милиарда, хванати в капана на претоварена и умираща планета. Междувременно сивите са толкова древни, че са изразходвали потенциала на своето ДНК. Един без друг и двата вида ще изчезнат. Те търсят някакъв вид брак: получават достъп до нашето ДНК, ние получаваме достъп до невероятните им умове. Всички оцеляват.
— Но как? Какво ще стане?
— Лорън, все повече се убеждавам, че ти си едно от най-важните човешки същества, които в момента живеят на планетата, защото си част от отговора на този въпрос.
Внезапно тя се преобрази — превърна се във войник. Очите й заблестяха. Роб си помисли, че както винаги сивите са направили добър избор. Лорън щеше да успее да се справи. Накрая прозря предназначението й — след всички прекарани в разпити часове, за част от секундата. Сивите му я бяха довели, защото тя можеше да е емпат на детето, това беше единственото смислено обяснение.
— Ти ще си един вид наставник. Преводач, ако предпочиташ.
— На кого? От какво?
— Не искам да бъда загадъчен, но е по-добре да оставим нещата да се развиват сами.
— Това не е отговор.
— Дори да си права, дългът си е дълг. Имам още един въпрос. Знаеш ли как да се скриеш? Имам предвид, на тренирано професионално ниво?
— Защо да се крия, по дяволите? Полковник Уилкис нямаше право да стреля по мен, ти сам го каза. Трябва да му се потърси сметка.
— За съжаление е много влиятелен. По-могъщ от нас. Той е опасен, Лорън. Надявам се, че осъзнаваш това.
— Естествено, че разбирам — нали се опита да ме убие. Но нямам представа как да се скрия.
— Стигнала си дотук. Това е показателно. Доста много говори всъщност.
— Ако съм загинала при изпълнение на служебния си дълг, в момента не се числя към военновъздушните сили. Ако вече съм мъртва, Уилкис може да ме убие, без да се страхува от наказание.